Феликс Палма - Картата на времето

— Господа, в този миг стоите пред навярно най-точната карта, която може да се намери в цяла Англия — уведоми ги Гилиъм с нескрита гордост, — тъй като постоянно я обновявам. Щом някое непознато късче от света бъде картографирано, поръчвам да ми начертаят картата наново и изгарям предишното копие. Смятам това за символичен жест, сякаш с него заличавам старата си и неточна представа за планетата. Много от експедициите, които виждате тук, бяха осъществени благодарение на нашите фондове.

Картата изглеждаше неясна, защото бе щедро изрисувана с разноцветни линии, които, както им обясни Гилиъм, представлявали всички експедиции, реализирани от хората до момента; превратностите им той самият бе означил, несъмнено с болезнена наслада, в лявото поле на картата. Ала само с един бегъл поглед човек се уверяваше, че точността, с която бе описан лъкатушният курс на всяко пътешествие, бе в крайна сметка безполезна. Почти невъзможно бе да се проследят различните траектории поради постоянното кръстосване на линиите, причинено от абсурдния стремеж на техния домакин да не пропусне нищо. Бе представил всички експедиции — от най-старите, като тази на Марко Поло, отразена със златиста линия, виеща се през Индия, Китай, Централна Азия и Малайския архипелаг, та до най-скорошните, като проведената от сър Франсис Янгхъсбънд 11 11 Франсис Едуард Янгхъсбънд (1863–1942) — офицер от британската армия, прочул се с изследването на Централна Азия и Тибет. , който бе пътувал от Пекин до Кашмир, пресичайки планинската верига Каракорум със заострените й, украсени с глетчери върхове. Ала не само континентите бяха нашарени. Някои линии навлизаха от сушата в морето, имитирайки пенестите дири, оставени от прочути кораби като платноходите на адмирал Колумб във водите на Атлантика или „Еребус“ и „Терор“, търсили пряк път към Китай през Арктическия океан. Двете последни дири изчезваха внезапно, както всъщност бе станало и със самите кораби, подминавайки пролива Ланкастър, предполагаемата врата на Североизточния път. Неспособен да разгадае цялата плетеница от черти, Андрю предпочете да проследи синята линия, набраздила остров Борнео — този дъждовен рай в югоизточния край на Азия, гъмжащ от гибони и крокодили; тя очертаваше лъкатушния път на сър Джеймс Брук, наречен Леопарда от Саравак — име, което му се стори познато, защото изследователят се явяваше в романите за Сандокан като жесток изтребител на пирати. Ала само след миг Гилиъм ги помоли да съсредоточат вниманието си върху най-сложната част от картата — африканския материк, където се преплитаха маршрутите на всички експедиции, опитвали се да намерят митичните извори на Нил. Там пътешествията на холандката Александрина Тине 12 12 Александрина Петронела Франсина Тине (1835–1869) — нидерландска пътешественичка, изследовател на Африка; първата европейка, опитала се да прекоси Сахара. , на съпрузите Бейкър 13 13 Самюъл Уайт Бейкър (1821–1893) — британски изследовател, офицер, естественик, инженер и радетел за премахване на смъртното наказание, генерал-майор в Османската империя и Египет. Втората му съпруга Флорънс Бейкър го придружавала във всичките му експедиции. , на Бъртън 14 14 Ричард Франсис Бъртън (1821–1890) — британски консул, пътешественик и изследовател, преводач и ориенталист. и Спик 15 15 Джон Хенинг Спик (1827–1864) — английски офицер от британската армия в Индия, изследовател на Африка. , както и най-прочутите — на Ливингстън и Стенли, образуваха, наред с много други, объркано кълбо, което разкриваше само какво очарование бе упражнявал черният континент върху привържениците на тропическия шлем.

— Историята на нашето откритие на пътуванията във времето започна точно преди двайсет и две години — подхвана Гилиъм с изразителен тон.

И сякаш вече бе слушал това много пъти, Вечния легна в нозете на стопанина си, Чарлс се усмихна, запленен от многообещаващото начало, а Андрю направи отчаяна гримаса, съзнавайки, че ще трябва да се въоръжи с търпение, преди да разбере дали ще може да спаси Мери Кели, или не.

Позволете ми сега да извърша малък повествователен фокус и да ви предам разказа на Гилиъм Мъри не в първо, а в трето лице, сякаш е откъс от приключенски роман, както всъщност обичаше да го възприема предприемачът. В онази епоха, започнала от втората половина на XIX в., откриването на митичните извори на Нил, които според Птолемей се намирали в Лунните планини — внушителната планинска верига в сърцето на Африка, — бе главна цел на преобладаващата част от дружествата, организиращи експедиции. При все това съвременните изследователи като че ли нямаха повече късмет от Херодот, Нерон и останалите личности, търсили безрезултатно изворите в хода на човешката история. Експедицията на Ричард Бъртън и Джон Спик само бе посяла вражда между двамата изследователи, а и тази на Дейвид Ливингстън не бе успяла да хвърли светлина по въпроса. Ливингстън страдал от дизентерия, когато бил намерен от Хенри Стенли в Уджиджи, но въпреки това отказал да се върне с него в метрополията и поел на нова експедиция, този път до езерото Танганика, от която се наложило да се върне на носилка, повален от треска и на ръба на силите си. Шотландският изследовател починал в Читамбо и извършил последното си пътешествие като труп, балсамиран в майчинската прегръдка на един дънер, който носачите му успели да пренесат за девет месеца до остров Занзибар, откъдето бил върнат във Великобритания. През 1878 г. го погребали с големи почести в Уестминстърското абатство, но въпреки безспорните му постижения изворите на Нил си оставали загадка. Всички — от Кралското географско дружество, та до най-незначителния природонаучен музей — искали да се сдобият с лаврите за откриването на тайнственото им местонахождение. Фамилията Мъри не можела да остане по-назад и по същото време, когато нюйоркският вестник „Хералд“ и лондонският „Дейли телеграф“ субсидирали новата експедиция на Стенли, тя изпратила на негостоприемния африкански континент един от най-добрите си изследователи.