Феликс Палма - Картата на времето

Казвал се Оливър Тръмейнкоу, имал зад гърба си няколко успешни експедиции в Хималаите, а освен това бил опитен ловец. Точният му мерник бил повалил какви ли не зверове — от индийски тигри до балкански мечки, та дори и слонове от Цейлон. В добавка бил дълбоко религиозен и макар да не упражнявал мисионерска дейност, не пропускал случай да проповядва Христовата вяра на всеки изпречил се на пътя му туземец, изреждайки предимствата на своя бог досущ като някой продавач на оръжия. Въодушевен от новата си задача, Тръмейнкоу потеглил от Занзибар, където се сдобил с носачи и продоволствия. Ала само няколко дни след навлизането му в материка, баща и син Мъри напълно изгубили връзка с него. Седмиците се нижели бавно без никакво известие от негова страна. Какво се било случило с изследователя? С мъка на сърце двамата Мъри се примирили със загубата му, тъй като не можели да пратят някой Стенли да го издирва — всичките им хора били ангажирани.

Десет месеца по-късно, точно след символичното погребение, което извършили в негова памет със съгласието на жена му, която до този момент отказвала да облече траурни одежди, Тръмейнкоу нахълтал в седалището на фирмата. Както можело да се очаква, появата му предизвикала такъв смут, сякаш бил привидение. Бил ужасно слаб, с безумен поглед, а снагата му, мръсна и смрадлива, не навявала на мисълта, че през последните месеци се е къпал в розова вода. Както можело да се отгатне от окаяния му вид на плашило, експедицията от самото си начало се провалила с гръм и трясък; още с навлизането си в джунглата попаднали в засада, устроена от едно сомалийско племе. Тръмейнкоу не смогнал дори да насочи пушката си към гъвкавите сенки, изскочили от гъсталака, когато залп от стрели го повалил по гръб. В горските усои, далеч от взора на цивилизацията, членовете на експедицията били жестоко избити до крак. Нападателите взели и Тръмейнкоу за мъртъв, но той бил закален от суров живот — за да го убие, човек трябвало да се напъне повечко от онези диваци. И тъй, той седмици наред бродил из джунглата, ранен и трескав, използвайки пушката си като патерица, а от тялото му все още стърчали няколко стрели; накрая в окаяното си скитане се натъкнал на малко туземно селце, оградено с палисада 16 16 Палисада — метална или дървена ограда (или стена) с разнообразна височина, която обикновено се използва като защитно съоръжение. . Изтощен, рухнал пред тесния вход на заграждението като някаква изхвърлена от морето отломка.

След няколко дни се събудил, напълно гол и проснат върху неудобен сламеник, а многобройните рани, които терзаели тялото му, били покрити с противни наглед пластири. С тези зеленикави компреси го налагала една девойка, чиито черти не успял да свърже с никое от познатите му племена. Имала източена и кръшна снага, с много тесен ханш и съвсем малки гърди, а тъмната й кожа излъчвала лек матов блясък. С подобно телосложение, както скоро установил, били и мъжете — стройни и с почти незабележима мускулатура, под която се очертавали деликатни кости. Тъй като не знаел към кое племе принадлежат, Тръмейнкоу решил да им даде име по свое усмотрение. Нарекъл ги тръстиканци, защото му изглеждали тънки и гъвкави като тръстики. Тръмейнкоу бил отличен стрелец, но имал твърде бедно въображение. Неземният облик на тръстиканците бил изненада за него, както и големите тъмни очи, които помрачавали изящните им кукленски лица, но докато полека оздравявал, откривал все по-чудни неща. Например невъзможният език, на който общували — приглушени звуци, които неговото гърло, свикнало да имитира най-странните диалекти, не можело да възпроизведе. Да не говорим, че всички изглеждали на еднаква възраст, а в селото липсвали най-насъщните битови предмети, сякаш животът на тези диваци протичал на друго място или бил сведен до едно-едничко действие — дишането. Но въпросът, който все по-често измъчвал Тръмейнкоу, бил следният: как устоявали тръстиканците на упоритите набези на съседните племена? Били доста малобройни, не изглеждали нито силни, нито свирепи, а в цялото село очевидно нямало друго оръжие освен пушката на изследователя.

Една нощ разбрал тайната на тяхното оцеляване, когато някакъв часовой съобщил, че кръвожадните масаи са обкръжили селището. От колибата, в която бил настанен заедно със своята болногледачка, Тръмейнкоу видял как ефирните му спасители се строили в центъра на заграденото място, точно пред тесния вход, който — колкото и да е чудно — нямал врата. Застанали в крехка редица, сякаш готови за жертвоприношение, тръстиканците се хванали за ръце и запели някакъв неясен химн. Щом се отърсил от смайването си, Тръмейнкоу грабнал пушката си и се завлякъл до прозореца, решен да защитава с всички сили своите домакини. В селото почти нямало запалени факли, но за опитен ловец като него сиянието на луната било достатъчно, за да не пропусне целта си. Насочил оръжието към вратата, убеден, че ако смогне да повали неколцина масаи, другарите им навярно ще помислят, че селото е отбранявано от бели мъже, и ще се оттеглят. За негова изненада, девойката внимателно навела надолу пушката му и с този безмълвен жест му дала да разбере, че намесата му няма да е нужна. Тръмейнкоу щял да възрази, но ведрият поглед на тръстиканката го накарал да размисли. Разкъсван от страх и изумление, той наблюдавал от прозореца дивата атака на масаите, които нахлули през вратата като безредна тълпа, докато неговите домакини просто изчаквали появата на копията им, припявайки неспирно дисхармоничната си песен. Изследователят се приготвил да стане свидетел на едно безропотно прието клане. И тогава се случило нещо, което Тръмейнкоу впоследствие описвал с треперещ и пълен със съмнение глас, сякаш сам намирал за невероятни думите, които излизали от собствената му уста. Въздухът се разкъсал — не знаел как да го обясни по-добре. Това било като да съдереш тапет, казвал той, и да оголиш стената под него — с тази разлика, че отдолу се показала не стена, а един друг свят. Свят, който отначало бил невидим за изследователя от неговото местоположение, но излъчвал бледо сияние, осветяващо околния мрак. Поразен, Тръмейнкоу видял как първите масаи рухнали в дупката, зейнала внезапно между тях и евентуалните им жертви, и изчезнали от реалността, от света, в който се намирал той, сякаш се изпарили във въздуха. Виждайки как самата нощ поглъща събратята им, останалите масаи побягнали ужасени. Изследователят бавно поклатил глава, смаян от току-що видяното. Сега вече разбирал как този народ е успял да устои на натиска на околните племена.