Феликс Палма - Картата на времето

— Този път жертвата не е просяк — осведоми го инспекторът, като се ръкува с него, — а собственикът на една близка кръчма, някой си Тери Чеймбърс. Няма обаче и най-малко съмнение, че е бил убит със същото оръжие.

— Оставил ли е убиецът някакво друго съобщение? — попита Уелс със слаб гласец, като едва се удържа да не добави „за мен“.

Гарет кимна с нескрито недоволство. Очевидно младият инспектор би предпочел капитан Шакълтън да си намери по-безопасно развлечение, докато не дойдеше време той да отпътува за 2000 г., за да го залови. Видимо потиснат от тези абсурдни номера, Гарет заведе Уелс на местопрестъплението, като си проби път през полицейския кордон. Въпросният Чеймбърс седеше малко килнат на една страна, с димяща дупка в средата на гърдите, през която можеше да се види стената, на която бе подпрян. Над главата му някой бе надраскал някакъв текст на самата стена. С разтуптяно сърце, като внимаваше да не настъпи кръчмаря, Уелс се наведе, за да го прочете:

Потеглихме от Мюнхен на 1 май в осем и половина вечерта и пристигнахме във Виена на следващата сутрин.

Щом се увери, че фразата не е от неговия роман, Уелс въздъхна облекчен, но донякъде и разочарован. Дали това бе послание, отправено към друг писател? Логично бе да се допусне, че е така, и Уелс бе сигурен, че тази фраза — впрочем ужасно незначителна — бе началото на някой все още непубликуван роман. Вероятно авторът му го бе завършил съвсем наскоро. Явно пътникът във времето се опитваше да се свърже не само с него, но и с още някого.

— Говори ли ви нещо този текст, господин Уелс? — попита Гарет обнадежден.

— Не, инспекторе. Но ви съветвам да го публикувате в пресата. Очевидно убиецът ни задава някаква гатанка, а очите на цялата страна виждат по-добре, отколкото чифт очи — предложи той, съзнавайки, че трябва да направи всичко възможно съобщението да стигне до онзи, за когото бе предназначено.

Инспекторът коленичи, за да огледа внимателно трупа, а в това време Уелс плъзна разсеян поглед по множеството, струпало се зад полицейския обръч. Какво ли искаше пътникът във времето от двама писатели от XIX век? — запита се той. За момента нямаше представа, но не хранеше никакво съмнение, че скоро щеше да научи. Това бе въпрос на изчакване. Засега пътникът бе този, който местеше пешките.

Опомнил се от унеса си, той изведнъж се улови, че се е загледал в една млада жена, която на свой ред го наблюдаваше. Едва прехвърлила двайсетте, слаба, бледа и с червеникави коси, тя се бе вторачила в него с настойчивост, която му се стори неуместна. Носеше обикновена рокля и пелерина, но имаше нещо странно в нея, в изражението й и в начина, по който го гледаше; той не можеше да го определи с думи, но то я отличаваше от останалите в навалицата.

Без сам да знае защо, Уелс тръгна към нея. За негова изненада импулсивното му движение подплаши девойката, която се обърна и изчезна в тълпата; от бриза косите й се развяваха като пламъци. Когато писателят успя да си проправи път сред множеството, от нея вече нямаше и следа. Огледа се във всички посоки, но не можа да я открие. Сякаш се бе изпарила във въздуха.

— Добре ли сте, господин Уелс?

Писателят неволно се сепна, чувайки гласа на инспектора, който бе дошъл при него, вероятно заинтригуван от странното му държане.

— Видяхте ли я, инспекторе? — попита, като продължаваше да оглежда неспокойно улицата. — Видяхте ли девойката?

— Коя девойка? — попита младият мъж объркан.

— Беше ей тук, сред тълпата. И имаше нещо в нея…

Гарет го наблюдаваше с любопитство.

— Какво искате да кажете, господин Уелс?

Писателят се канеше да отговори, но установи, че не знаеше как да обясни необичайното впечатление, което му бе направила младата жена.

— Аз… Забравете, инспекторе! — отвърна, свивайки примирено рамене. — Навярно е била някоя моя бивша ученичка, затова ми се видя позната…

Гарет кимна, не особено убеден. Явно беше озадачен от държането му. Все пак послуша съвета му и на следващия ден двата текста — неговият и този на незнайния автор — се появиха във всички лондонски вестници. И ако догадките на Уелс бяха верни, това сведение сигурно бе съсипало закуската на някого от колегите му. Уелс не знаеше кой можеше да е писателят, който в този миг навярно бе изпаднал в същата паника, която мъчеше и него от два дена насам, но откритието, че не е единственият адресат на пътника във времето, донякъде го успокояваше. Вече не се чувстваше сам във всичко това, нито пък изпитваше неотложно желание да научи какво искаше пътникът от тях. Беше сигурен, че все още не са получили цялата гатанка.