Феликс Палма - Картата на времето

И се оказа прав.

Когато на следващата сутрин каретата на Скотланд Ярд спря пред вратите му, Уелс седеше на стъпалата отпред, облечен и закусил. Третият труп бе на една шивачка на име Шантал Елис. Неочакваната промяна на пола при избора на жертвата обърка инспектор Гарет, но не и Уелс, който знаеше, че самите трупове нямат никакво значение — те бяха просто черните дъски, върху които пътникът във времето пишеше своите послания. Фразата, написана този път върху една стена на Уеймаут Стрийт, на която бе подпряна злополучната госпожа Елис, гласеше:

Историята ни завладя и ние се задържахме край огъня на камината, затаили дъх, но с изключение на единствената забележка, че е страшен, какъвто трябва да бъде всеки мистериозен разказ навръх Бъдни вечер в прастара къща, не си спомням да е имало друго мнение, докато най-накрая някой се обади, че това е единствената известна му случка, в която подобно видение се явява на дете 35 35 Прев. от англ. Иглика Василева, изд. ФАМА, 2002. .

— Говори ли ви нещо този текст, господин Уелс? — попита Гарет без никаква надежда.

— Не — отвърна писателят, като се въздържа да добави, че този витиеват стил му изглежда смътно познат, въпреки че не можеше да определи кой е авторът.

А когато инспектор Гарет се затвори в Лондонската библиотека с дузина полицаи, решени да прегледат всички романи, изпълващи лавиците й, за да открият онзи, от който — незнайно с каква загадъчна цел — вадеше цитати Шакълтън, Уелс се върна у дома, като се питаше колко още невинни хора трябва да загинат, преди пътникът във времето да завърши гатанката си.

На следващата сутрин обаче каретата на Скотланд Ярд не дойде да го вземе. Означаваше ли това, че пътникът вече бе влязъл във връзка с всички писатели, към които се обръщаше? Отговорът го чакаше в пощенската кутия. Там Уелс намери една карта на Лондон, чрез която пътникът им съобщаваше сборния пункт, използвайки повода да се изфука със способността си да се пренася през времевия поток, както му скимне, защото това бе карта от 1666 г., изработена от чешкия гравьор Венцеслас Холар 36 36 Вацлав (известен в Англия като Венцеслас) Холар (1607–1677) — чешки график, прекарал голяма част от живота си в Англия. . Уелс разгледа с възхита този изящен труд, изобразяващ един град, чийто облик вече не беше същият, защото едва няколко месеца след изработването на картата бил опожарен до основи. Пожарът, доколкото си спомняше Уелс, започнал от една хлебарница в центъра и, подхранен от съседните складове за въглища, дърво и алкохол, бързо се разпространил, достигнал катедралата „Св. Павел“ и се прехвърлил през римската стена в зоната на Флийт Стрийт. Ала писателят бе истински изумен от друго — на картата по нищо не й личеше, че е трябвало да прекоси повече от две столетия, докато стигне до неговите ръце. Подобно на войник, който минава през река, като държи пушката над главата си, пътникът бе опазил картата от хода на времето, спасявайки я от дискретното докосване на годините, от жълтите нокти на десетилетията и от хищните лапи на вековете.

Щом се съвзе от изненадата си, Уелс видя кръгчето, с което бе означен площад Бъркли, а до него бе отбелязан номер петдесет. Несъмнено това бе мястото, където трябваше да отидат тримата писатели, за да се срещнат с пътника. И трябваше да признае, че последният не можеше да избере по-подходящо място, защото домът на площад Бъркли №50 се славеше като най-омагьосаната къща в Лондон.

Площад Бъркли беше мъничък и извънредно меланхоличен за размерите си, но имаше най-старите дървета в центъра на Лондон. Уелс го прекоси с почти тържествена стъпка, поздравявайки с бегъл поклон апатичната нимфа, която скулпторът Александър Мънро бе прибавил към суровата печал на пейзажа, и спря пред сградата с номер петдесет — скромна постройка, която не съответстваше на останалите сгради около площада, създадени от прочути архитекти на епохата. Съдейки по вида й, беше изоставена от няколко десетилетия и въпреки че фасадата не изглеждаше твърде повредена, прозорците на горните етажи и на сутерена бяха заковани с прогнили дъски, предназначени да крият от любопитни погледи мрачните тайни, които навярно се тулеха вътре. Уелс с неволно потръпване се запита дали бе постъпил разумно, пристигайки сам. Може би трябваше да уведоми инспектор Гарет — не само защото тук щеше да се срещне с някого, който явно не се колебаеше да убива обикновени граждани, но и защото бе дошъл на срещата с наивното намерение да го залови и да го поднесе на тепсия на инспектора, тъй че последният да си избие от главата идеята да пътува до 2000 г.