Феликс Палма - Картата на времето

Без да губи повече време, Уелс пресече улицата, пое голяма глътка въздух, сякаш се канеше не да влезе в сградата, а да се хвърли в Темза, и бутна вратата, която се отвори с учудваща лекота. Веднага установи, че не е първият пристигнал, защото в центъра на вестибюла стоеше мъж на около петдесет години, пълничък и плешив, и се любуваше на стълбите към горния етаж, които се губеха в тъмното, пъхнал ръце в джобовете на безупречния си костюм.

Щом го видя да влиза, непознатият се обърна към Уелс и му протегна ръка, представяйки се като Хенри Джеймс. Значи този елегантен субект беше Джеймс? Уелс не го познаваше лично, защото рядко се вясваше в микрокосмоса на клубовете и салоните, в които Джеймс бе постоянен посетител и в които — според мълвата — този превзет рентиер надушвал тайните страсти на останалите членове, за да ги пренесе после на хартия с една проза, изтънчена като обноските му. Уелс обаче съвсем не си бе изгубил съня заради трудността да се срещне с колегата си. Нещо повече, след като прочете „Архивът на Аспърн“ и „Бостънчани“, дори се успокои, че авторът им принадлежи на свят, далечен от неговия. Изтощителното четене на двете творби го наведе на мисълта, че двамата с Джеймс имат само едно общо нещо — това, че прекарват дните си в тракане на пишеща машина. Впрочем Уелс не знаеше, че колегата му, твърде разглезен, за да се унижава с такава изморителна механична работа, предпочиташе да диктува на машинописка. Изобщо единствената заслуга, която признаваше на Джеймс, бе безспорната му дарба да не казва нищо, използвайки за целта предълги фрази. Вероятно и Джеймс изпитваше към творчеството на Уелс същото презрение, което той изпитваше към неговия свят на дантелени кърпички и посърнали дами, белязани от несподелими тайни, защото поизкриви лице, когато новодошлият му се представи като Х. Дж. Уелс. Изминаха няколко секунди, през които всеки оглеждаше другия подозрително, докато накрая Джеймс явно сметна, че са на път да престъпят някое незнайно правило на етикета, защото побърза да наруши неловкото мълчание.

— Изглежда, че сме дошли в точния час. Очевидно нашият домакин ни очаква тази вечер — и той посочи многобройните свещници, поставени из цялото помещение, които не прогонваха напълно мрака, но поне очертаваха в центъра на вестибюла един кръг от светлина, където сигурно щеше да се състои срещата.

— Така изглежда, да — съгласи се Уелс.

После и двамата се загледаха в розетките на тавана — единственото нещо, на което човек можеше да се любува в празния вестибюл. Но за щастие досадното мълчание не се проточи прекалено, защото почти веднага чуха скърцането на панти, което оповести пристигането на третия писател.

Мъжът, който отвори вратата с плахата деликатност на човек, влизащ в крипта, бе прехвърлил петдесетте, едър и червенокос, а челюстта му сякаш пламтеше от грижливо поддържаната рижа брада. Уелс тутакси го позна. Това беше Брам Стокър, ирландецът, който бе администратор на театъра „Лисеъм“, въпреки че сред градските клюкари бе по-известен като импресарио и любимо кутре на прочутия актьор Хенри Ървинг 37 37 Хенри Ървинг (1838–1905) — английски драматичен артист, режисьор и театрален теоретик. . Като го видя колко е внимателен и боязлив, Уелс си припомни и слуховете, според които Стокър бил член на Златната зора — окултно общество, в което участваха и други негови колеги, като например уелският писател Артър Макън или поетът У. Б. Йейтс.

Тримата писатели се ръкуваха в средата на кръга от светлина, преди да потънат в тягостно и смущаващо мълчание. Джеймс отново бе потърсил убежище в изкуствената си надменност, а Стокър шаваше неспокойно до него. Уелс се забавляваше от тази притеснителна среща между хора, които явно почти нямаха какво да си кажат, въпреки че и тримата — всеки посвоему — правеха едно и също: градяха живота си върху хартия.

— Радвам се да видя, че всички сте тук, господа.

Гласът прозвуча отвисоко и тримата писатели незабавно вдигнаха глави към стълбата, по която в този миг слизаше, без да бърза, сякаш се наслаждаваше на гъвкавата си походка, предполагаемият пътник във времето.

Уелс го наблюдаваше с интерес. Това бе мъж на около четирийсет години, среден на ръст и с атлетично телосложение, който ги приветстваше с бодро изражение. Лицето с високи скули и решителна брадичка бе украсено с добре подрязана брада, чието предназначение явно бе да смекчи, доколкото бе възможно, грубите му черти. Придружаваха го двама души, малко по-млади от него, преметнали странни пушки на ремък през рамо. Те приличаха на жилави тояги, направени от някакъв особен сребрист материал, и писателите ги взеха за пушки не толкова заради вида им, колкото заради начина, по който онези субекти ги носеха. Не се изискваше много ум, за да разбере човек, че именно това бяха оръжията, изпускащи топлинния лъч, отнел живота на тримата убити.