Феликс Палма - Картата на времето

Уелс внимателно разгледа неприветливата фасада на най-омагьосаната — според мълвата, — сграда в Лондон, като си мислеше, че славата й е преувеличена. Списание „Мейфеър“ бе събрало с голяма доза сензационност странните произшествия, които от началото на века се бяха случили на това място; явно всеки, дръзнал да стъпи тук, в крайна сметка умираше или изгубваше разсъдъка си. За Уелс, който бе лишен от неземна чувствителност, това бе просто дълъг списък от кръвожадни дивотии, от слухове, на които дори печатното слово не успяваше да придаде правдоподобност. Сред тях не липсваха историите на слугини, които след полудяването си не можели да обяснят какво са видели, или пък на моряци, хвърлили се от прозорците, за да избягат, и останали набучени на острите върхове на решетестата ограда. Имаше, естествено, и сведения от будуващи съседи, които твърдяха, че през периодите, когато къщата бе оставала необитаема, са чували неспирен шум от тътрене на мебели зад стените и са зървали странни сенки през прозорците й. Заради този баласт от страшни случки сградата се славеше като прокълнато място и обиталище на безмилостен призрак — извънредно подходящ кът, в който джентълмените на кралството можеха да докажат мъжеството си, дръзвайки да прекарат една нощ там. През 1840 г. един авантюрист на име сър Робърт Уорбойс, който бил издигнал скептицизма си до ранга на добродетел, приел предизвикателството на приятелите си да преспи в сградата срещу сто гвинеи. Уорбойс се затворил там, въоръжен с пистолет и с въже, завързано за камбанка, която висяла на долния етаж при входа; с шеговита усмивка обещал да позвъни, ако изпадне в беда. Камбанният звън проехтял само петнайсет минути по-късно, последван от изстрел, който нарушил покоя на нощта. Когато приятелите му се притекли на помощ, заварили аристократа мъртъв, скован върху леглото и с изкривено от ужас лице. Куршумът се бил врязал в таблата на леглото, след като — кой знае? — може би пронизал безплътното тяло на призрака. Трийсет години по-късно, когато сградата вече се ползвала със значителен престиж в списъка на омагьосаните къщи в Англия, друг смел младеж, някой си лорд Литълтън, дръзнал да пренощува там. Той обаче извадил по-голям късмет, защото оцелял след атаката на привидението, по което успял да стреля със заредения със сребърни монети пистолет, с който имал благоразумието да си легне. Лорд Литълтън дори видял как зловредното създание паднало на земята, въпреки че при последвалото разследване в стаята не намерили никакъв труп, както самият стрелец разказал с явно объркване в прочутото списание „Бележки и въпроси“ — Уелс веднъж го бе разлистил развеселен, попадайки на него в една книжарница. В слуховете и легендите имаше разминавания и относно събитието, което бе породило въпросния призрак. Според някои мястото бе прокълнато, защото тук били измъчвани най-безжалостно стотици деца. Други пък смятаха привидението за измислица на съседите, породена от страховитите крясъци на умопобъркания брат, който един някогашен наемател държал под ключ в една от стаите, като му подавал храна през малка вратичка заради агресивността му. Трети пък твърдяха — и това бе любимата хипотеза на Уелс, — че произходът на призрака се криел в натрапчивия навик на някой си Майърс да се разхожда в нощния мрак със свещ в ръка, понеже не го ловял сън, след като годеницата му го напуснала дни преди сватбата. Накратко, от няколко петилетки в къщата не бе имало друго произшествие, поради което не бе неразумно да се заключи, че привидението се бе завърнало в пъкъла, може би отегчено от толкова младоци, горящи от желание да докажат храбростта си. Но призракът бе последното, което тревожеше Уелс. Имаше си достатъчно земни проблеми, за да се вълнува и от фауната на отвъдния свят.

Огледа и двете страни на улицата, но не се виждаше жива душа и тъй като луната бе в последна четвърт, нощта бе непрогледна. Стори му се стори, че мракът се отличаваше с онази присъща на мармаладите лепкавост, която му приписваха готическите романи. Бележката върху картата не уточняваше часа на срещата и поради това Уелс бе решил да отиде в осем и половина вечерта, защото този час се споменаваше във втория цитат. Надяваше се да е отгатнал правилно и да не е единственият, който щеше да се представи пред пътника. Бе взел мерки да се въоръжи за всеки случай и тъй като нямаше пистолет, бе вързал с връв на гърба си ножа за рязане на месо, тъй че острият инструмент да остане незабелязан от пътника, ако последният решеше да го претърси. Така екипиран, писателят се бе сбогувал с Джейн като героите от романите — с продължителна и неочаквана целувка, от която тя отначало се изненада, но в крайна сметка я прие с кротка отдаденост.