Феликс Палма - Картата на времето

Уелс повдигна вежди и взе бележката, която му подаде Гарет. На нея бе написано следното:

Непознатият се появи в началото на февруари, през един мразовит зимен ден, когато духаше остър вятър и бръскаше сняг — последният сняг за тази година; той дойде по стръмния път от гара Брамбълхърст пеша и държеше в ръка, пъхната в дебела ръкавица, малък черен куфар 34 34 Прев. Христо Кънев, изд. Народна култура, София 1964. .

Щом прочете това, писателят вдигна очи към инспектора, който също го гледаше.

— Говори ли ви нещо този текст, господин Уелс?

— Абсолютно нищо — отвърна писателят без капка колебание. Гарет взе бележката от ръцете му и я препрочете, клатейки отново глава като махалото на часовник.

— И на мен — призна той. — Какво ли цели Шакълтън с това? След като зададе този въпрос на празното пространство, инспекторът сякаш потъна в размишления, а Уелс се възползва от момента, за да се надигне от мястото си.

— Е, инспекторе, няма да ви безпокоя повече — рече той. — Оставям ви с вашите загадки.

Гарет се опомни и стисна ръката му.

— Благодаря, господин Уелс. Ще ви потърся, ако имам нужда от вас.

Уелс кимна и излезе от кабинета, като остави Гарет да умува, седнал в съмнително равновесие на ръба на бюрото. Измина коридора, спусна се по стълбите, излезе от участъка и се качи в първия изпречил се пред погледа му файтон почти несъзнателно, движейки се като сомнамбул или хипнотизиран, или пък — защо не? — като автомат. Докато пътуваше към Уокинг, не дръзна да надзърне през прозорчето дори веднъж от страх да не би някой непознат, вървящ по тротоара, или земеделец, поспрял да почине край пътя, да му отвърне с многозначителен поглед, който да го хвърли в ужас. Когато се прибра вкъщи, забеляза, че ръцете му треперят. Промъкна се по коридора, без дори да се обади на Джейн, че си е дошъл, и влезе в кухнята. На масата бяха пишещата машина и ръкописът на последния му роман, който бе озаглавил „Невидимия“. Блед като платно, Уелс седна на масата и се взря в първата страница от ръкописа, който бе завършил предния ден и който никой друг освен него не беше чел. Романът започваше със следната фраза:

Непознатият се появи в началото на февруари, през един мразовит зимен ден, когато духаше остър вятър и бръскаше сняг — последният сняг за тази година; той дойде по стръмния път от гара Брамбълхърст пеша и държеше в ръка, пъхната в дебела ръкавица, малък черен куфар.

Съществуваше истински пътник във времето. И той се опитваше да влезе във връзка с Уелс.

Това си помисли писателят, и то не без причина, когато най-сетне успя да излезе от вцепенението си. С каква друга цел би написал пътникът на онази стена началната фраза на „Невидимия“ — роман, който в епохата на Уелс още не беше публикуван и в настоящия момент никой, освен автора, не знаеше за съществуването му? Използването на непознато оръжие за погубването на просяка несъмнено целеше да привлече вниманието на полицията, да открои това убийство сред многото други, които се извършваха в града всеки ден; но откъсът от романа, появил се на местопрестъплението, беше послание, което можеше да бъде отправено единствено към Уелс. И колкото и да си мислеше, че необикновената рана на трупа може да е била нанесена с някакъв инструмент от настоящето, за който Гарет и съдебните лекари още не се бяха сетили, то очевидно никой не можеше да знае началото на романа, освен някой човек от бъдещето. Това разсея и последните съмнения на Уелс, че си има работа с пътник във времето. Щом осъзна този факт, писателят се разтрепери от глава до пети — не само поради внезапното откритие, че пътуванията във времето, които винаги бе смятал за чиста фантазия, бяха възможни или, по-точно, щяха да са възможни в бъдещето. Стряскащо бе и това, че поради някаква неясна причина, която предпочиташе да не знае, въпросният пътник, който и да бе той, се опитваше да се свърже с него.

Цяла нощ се въртя в леглото, измъчван от неприятното усещане, че е наблюдаван, като се чудеше дали трябва да разкаже всичко на инспектор Гарет — а може би това би разсърдило пътника във времето? Когато се съмна, все още не беше взел решение как да постъпи. За щастие не се и наложи, защото пред дома му почти веднага спря официална карета на Скотланд Ярд. Гарет бе изпратил един полицай да го вземе: беше се появил нов труп.

Без да закуси, надянал палто върху нощната си риза, Уелс се остави да го отведат в метрополията в замаяно състояние. Каретата спря на Портланд Стрийт, където го чакаше Гарет, който изглеждаше болнав и безпомощен в центъра на внушителен полицейски ескорт. Уелс преброи повече от половин дузина агенти, стараещи се да опазят местопрестъплението от тълпата любопитни, сред които различи поне двама вестникари.