Феликс Палма - Картата на времето

Гилиъм взе една винтовка от неголемия арсенал в единия край на помещението и я подаде на Уелс. Писателят видя, че тъй нареченото оръжие бе просто парче дърво, към което бяха прибавени няколко безполезни ръчки и болтове, точно както в случая с трамвая.

— Както виждате, това е обикновена играчка. Раните на автоматите се получават с помощта на малки заряди, скрити в самата броня. Ала за моите клиенти, естествено, оръжието е не само истинско, но и мощно — обясни предприемачът, като взе фалшивата винтовка от ръцете на писателя и я върна обратно при останалите в арсенала. — Накъсо, инспектор Гарет смята, че някой от войниците на бъдещето, може би дори самият капитан Шакълтън, е пътувал във времето до нашата епоха, скрит като гратисчия в „Хронотилус“. И тъй, инспекторът не е могъл да измисли друго, освен да пътува с третата експедиция и да го арестува, преди това да се случи, предотвратявайки по този начин самото престъпление. Вчера ми показа заповед от министър-председателя, която го упълномощава да задържи един човек, който — от наша гледна точка — още не се е родил. Инспекторът пожела да му запазя три места в третата експедиция — за него и двама негови полицаи. И както навярно разбирате, аз се съгласих. Под какъв предлог бих могъл да му откажа? И тъй, след десет дни Гарет ще пътува до 2000 г. с намерението да арестува убиец, но вместо това ще разкрие най-голямата измама на века. Може би си мислите, че при моята безскрупулност бих могъл да изляза от положението, като му предам някого от актьорите ми, но за да изглежда всичко достоверно, би трябвало не само спешно да построя друг „Хронотилус“, но и да разреша един досаден проблем — инспекторът трябва да види самия себе си като участник във втората експедиция. Както виждате, това е прекалено сложно дори за мен. Единственият, който може да попречи на Гарет да пътува в бъдещето, както си е наумил, сте вие, господин Уелс. Нужно ми е да намерите истинския убиец, преди да е настъпил денят на третата експедиция.

— И защо трябва да ви помогна? — попита Уелс с тон, който прозвуча по-скоро примирено, отколкото предизвикателно.

В крайна сметка това бе въпросът, който щеше окончателно да изясни нещата — и двамата го знаеха. Гилиъм се приближи до него, като се усмихваше с плашещо спокойствие, сложи възпълната си ръка на рамото му и го поведе извънредно внимателно към другия край на стаята.

— Много съм мислил какъв отговор да дам на този въпрос, господин Уелс — рече той кротко, едва ли не с нежност. — Бих могъл да апелирам към вашето състрадание. Да, бих могъл да падна на колене и да ви умолявам за помощ. Представяте ли си, господин Уелс? Можете ли да си ме представите как хленча като детенце пред вас и обливам обувките ви със сълзи, ридаейки, че не искам да ме екзекутират? Сигурен съм, че това би свършило работа: вие смятате, че сте по-добър от мен и жадувате да го докажете — усмихна се Гилиъм, като същевременно отвори една вратичка и подкани Уелс да мине през нея с леко побутване. — Бих могъл да прибягна и до заплахи — например да ви кажа, че ако не ми помогнете, любимата ви Джейн с положителност ще претърпи неприятен инцидент по време на обичайната си следобедна разходка с велосипед из околностите на Уокинг. Не се съмнявам, че това също би свършило работа. Но в крайна сметка ще апелирам към вашето любопитство. Вие и аз сме единствените, които знаем, че цялата работа е един голям фарс. Или, другояче казано, единствените, които знаем, че не е възможно да се пътува във времето. И все пак някой го е сторил. Не ви ли гризе любопитство? Нима ще оставите оня младок Гарет да хаби сили да преследва една измислица, когато е възможно из улиците на Лондон да броди истински пътник във времето?

Гилиъм и Уелс се спогледаха безмълвно.

— Сигурен съм, че няма да допуснете това — завърши предприемачът.

След което затвори вратата на бъдещето и отново изостави писателя в двайсет и първия ден от ноември 1896 г. Уелс изведнъж се озова в окаяната задна уличка на „Мъри Пътешествия във времето“ — алея, претъпкана с боклук, сред който ровеха няколко котки. Имаше чувството, че пътуването му до 2000 г. е било просто сън. Следвайки някакъв неволен импулс, пъхна ръце в джобовете на сакото си, но те се оказаха празни: никой не бе скрил цвете в тях.

На следващата сутрин Уелс отиде при Колин Гарет в кабинета му. Инспекторът му се стори плах и деликатен момък, за който сякаш всичко бе твърде голямо: от солидното бюро, на което в момента закусваше, до землистокафявия му костюм, но най-вече убийствата, грабежите и другите престъпления, плъзнали като противни плевели из целия град. Ако някога бе пожелал да напише детективски роман — като онези, които фабрикуваше неговият колега Дойл например — никога не би описал своя детектив като младежа, който виждаше пред себе си. Болнаво и боязливо създание, замесено от едно тесто, което ужасно лесно се пропиваше от почтителния плам на възхитата, както можа да заключи от ентусиазма, с който се ръкува с него.