Феликс Палма - Картата на времето

Предприемачът направи пауза, за да види дали Уелс ще се осмели да зададе друг въпрос, но писателят бе потънал в мълчание, което можеше да се определи само като скръбно, съдейки по тъгата, помрачила лицето му.

— Точно както подозирах, щом обявих във вестниците моите пътувания до 2000 г. — реши да продължи Гилиъм, — мнозина учени пожелаха да се срещнат с мен. Да бяхте ги видели, господин Уелс! Идваха на тълпи с презрително намусени физиономии, като очакваха, че ще им покажа някакво съоръжение, чийто метод на действие ще могат да направят на пух и прах. Ала аз не бях учен! Бях просто един почтен предприемач, направил случайно откритие. След срещата повечето си тръгваха възмутени и не можеха да скрият яда си, че са се натъкнали на способ за пътуване във времето, който не можеха нито да анализират, нито да оборят, защото магията е нещо, в което или вярваш, или не вярваш. Имаше обаче и някои, на които моето обяснение им се стори повече от убедително — сред тях беше и вашият колега, писателят Артър Конан Дойл. Бащата на непогрешимия Шерлок Холмс се превърна в един от най-ревностните ми защитници, както сигурно знаете, ако сте чели някоя от многобройните му статии, посветени на моята кауза.

— Дойл би повярвал дори и във феите — рече Уелс с лека насмешка.

— Възможно е. Както и сам виждате, всички можем да повярваме в какви ли не измами, стига да изглеждат достатъчно правдоподобни. И трябва да ви призная, че периодичните посещения на нашите скептични хора на науката не само не ме притесняваха, но ми доставяха голямо удоволствие. Те даже ми липсват, защото къде бих могъл да намеря по-внимателна публика? Забавлявах се безкрайно, като им разказвах за пореден път приключенията на Тръмейнкоу, с които, както навярно сте се сетили, тайно отдавах почит на любимия си Хенри Райдър Хагард, автора на „Рудниците на цар Соломон“. Всъщност Тръмейнкоу е анаграма на Куотърмейн, фамилното име на най-известния му персонаж, авантюриста, който…

— И никой ли от тези учени не пожела да види… дупката? — прекъсна го Уелс, който все още отказваше да приеме, че всичко е било толкова лесно.

— О, искаха, разбира се. Мнозина от тях не желаеха да си тръгнат, без да са я видели. Но това бе нещо, което вече бях предвидил. Инстинктът ми за оцеляване ме бе подтикнал да си направя огромен сандък от ковано желязо, идентичен на онзи от измислената ми история, в който ужким съхранявах пространствения портал. Когато някой настояваше да го види, аз го завеждах до сандъка и го канех да влезе вътре, като го предупреждавах, че после ще трябва да затворя вратата, защото едно от предназначенията на сандъка бе да не допуска свирепите дракони, обитаващи четвъртото измерение, да нахлуят в нашия свят. Е, мислите ли, че някой се одързости да влезе?

— Предполагам, че не — отвърна Уелс примирено.

— Предположението ви е правилно — потвърди предприемачът. — Всъщност цялата дяволия се опира на един празен сандък, в който се спотайват само нашите страхове. Хем забавно, хем поетично, нали?

Писателят поклати глава, отчасти опечален, отчасти озадачен от наивността на себеподобните си, но най-вече от страхливостта, която проявяваха тези малодушни създания — учените, когато трябваше да рискуват живота си в някоя емпирична проверка.

— Е, господин Уелс, по този начин пренасям моите клиенти в бъдещето — измъквам ги от потока на времето и отново ги потапям в него на друго място, точно както сьомгата плува срещу течението на реката. Първата експедиция имаше небивал успех — гордо изтъкна предприемачът. — И трябва да ви призная, че аз самият бях много изненадан от лекотата, с която хората приеха моята лъжа. Но, както вече ви казах, човек вижда само онова, което иска да види. Ала почти нямах време да отпразнувам успеха си, защото само след няколко дни бях повикан, представете си, от Нейно Величество. Да, самата кралица лично нареди моята скромна личност да се яви в двореца. И ще излъжа, ако отрека, че отидох там примирен, че ще получа наказанието, което моята дързост заслужаваше; но, за моя изненада, Нейно Величество ме бе извикала със съвсем различна цел: искаше да й организирам частно пътуване до 2000 г.

Уелс го изгледа слисан.

— Да, тя и нейният двор също искаха да видят бъдещата война, за която говореше цял Лондон. Както можете да си представите, идеята не ме въодушеви особено, не само защото трябваше да организирам цялото представление гратис, но и защото, при такава височайша публика, всичко трябваше да е идеално — иначе казано, да не буди никакво съмнение. За щастие, всичко мина както трябва. Даже ми се струва, че това беше най-добрият ни спектакъл. Печалното изражение на Нейно Величество при вида на опустошения Лондон бе достатъчно красноречиво. На следващия ден обаче пак бях повикан в двореца. Отново си помислих, че измамата ми е била разкрита, но и този път ме чакаше сюрприз: поводът за това второ призоваване бе щедрото дарение, с което Нейно Величество искаше да подпомогне проучванията ми. Да, добре ме чухте, кралицата бе готова да финансира моята измама: искаше да продължа да изследвам други дупки, да усвоя нови маршрути към други епохи. Но това не беше всичко. Тя искаше също да й построя дворец в четвъртото измерение, нещо като лятна резиденция, в която да прекарва дълги периоди с цел да си удължи живота, изплъзвайки се от лапите на времето. Естествено, приех поръчката. Какво друго можех да направя? Само че не съм довършил строежа на двореца й, разбира се, нито пък ще го довърша някога. Сещате ли се защо?