Феликс Палма - Картата на времето

Тук двамата мъже се погледнаха в очите сред тишината, нарушавана единствено от далечния грак на гарваните.

— Но, както знаете, нещата не се развиха така — оплака се най-сетне Гилиъм, поклащайки глава със зле прикрито огорчение, което трогна Уелс, защото му се стори, че това бе първият искрен жест на предприемача, откакто бяха започнали разходката.

Бяха се спрели до огромен куп отломки и там, пъхнал ръце в джобовете на крещящото си сако, Гилиъм постоя няколко минути, загледан в обувките си с непресторена скръб. Може би очакваше Уелс да сложи ръка на рамото му и да изрече утешителни слова, които — досущ като напевите на някой шаман — да изцелят неприятната рана, която самият писател бе нанесъл на гордостта му през онзи далечен следобед. Уелс обаче само го гледаше равнодушно, както някой трапер би гледал заека, мятащ се в неговата примка, знаейки, че макар да изглежда отговорен за случилото се, е просто един обикновен посредник; че страданията на животното са продиктувани от жестоката хармония на живота.

Щом разбра, че единственият човек, който можеше да му предложи целебния балсам, не изглеждаше склонен да му го даде, Гилиъм се усмихна мрачно и закрачи отново. Вървяха по нещо като булевард с жилищни сгради, съдейки по величествените железни огради и луксозната мебелировка, която се подаваше сред останките. Това навяваше спомена за живот, който изглеждаше не на място сред подобно опустошение, сякаш разпространението на човешкия род на земята е било само една божествена грешка, смехотворна сеитба, обречена да загине под стихиите.

— Не отричам, че отначало ме хвана яд, задето поставихте под съмнение писателските ми качества — призна Гилиъм с глас, който сякаш се изливаше от гърлото му бавно като петмез, — понеже никой не обича да подценяват труда му. Но най-вече се подразних от това, че оспорихте правдоподобността на моя роман, на бъдещето, което бях обрисувал така грижливо. Зная, че не реагирах по най-правилния начин и бих искал да използвам случая, за да ви се извиня, че тогава се нахвърлих срещу вашия роман. Както навярно сте разбрали, моето мнение за него не се е променило: продължавам да го смятам за произведение на гений.

Гилиъм изрече последните си думи с едва доловима ирония. Бе си възвърнал самоуверената усмивка, но сега писателят знаеше, че този могъщ колос има слабо място — малка, но стратегически разположена пукнатина, която навремени заплашваше да го срути. Заради дразнещата надменност, която излъчваше предприемачът, Уелс дори се почувства горд, че именно той е предизвикал пукнатината.

— Онзи следобед не се сетих за друг начин да се защитя, освен като хванат натясно плъх — заоправдава се Гилиъм. — За щастие, когато успях да се успокоя, видях нещата от друг ъгъл. Да, може да се каже, че преживях нещо като откровение.

— Нима? — иронизира го Уелс.

— О, да, не се съмнявайте. Там, седнал срещу вас, осъзнах, че съм избрал погрешен способ да представя на света моята идея за бъдещето. Представяйки я чрез роман, аз самият я обричах да си остане измислица — макар и правдоподобна, но все пак измислица, подобно на вашето бъдеще с морлоките и елоите. Ами ако можех да представя идеята си без такъв ограничаващ посредник като книгата, в която бе описана? Ами ако можех да я покажа като нещо реално? Неописуемото задоволство, което бих изпитал, ако цяла Англия повярваше, че моята представа за 2000 г. е истинското бъдеще, очевидно би засенчило удоволствието от това, че съм написал правдоподобна измислица. Но изпълнимо ли бе това? — запита се предприемачът в мен. Условията за осъществяване на такъв проект изглеждаха отлични. Вашият роман, господин Уелс, бе разпалил полемиката за пътуванията във времето. Във всички клубове и кафенета се обсъждаше единствено възможността да се пътува в бъдещето. Поради тази житейска ирония би могло да се каже, че вие подготвихте почвата, за да мога аз да си засея житото. Защо, казах си, да не им предложа онова, което искат? Защо да не им предложа едно пътуване до 2000 г., пътуване до „моето“ бъдеще? Не знаех дали ще мога да го сторя, но едно ми беше ясно: не бих могъл да продължа да живея, без поне да се опитам. Без да искате, господин Уелс, по чиста случайност, както стават значимите неща в живота, вие ми посочихте причина да живея, цел, нещо, чието осъществяване би ми дало тъй жадуваната пълнота, неуловимото щастие, което никога не бих изпитал от изграждането на оранжерии.

Уелс трябваше да сведе глава, за да не отправи към предприемача поглед, изпълнен със солидарност. Тези думи го бяха накарали да си припомни чудния низ от събития, който го бе положил в любовните обятия на литературата, спасявайки го от посредствеността, на която искаше да го обрече неговата не твърде любяща майка. И именно дарбата му да борави с езика, предоставена му, без да е молил за нея, го бе избавила от необходимостта да търси смисъла на съществуването си, спасила го бе от лутанията на онези, които не знаеха с какво предназначение са се родили. За тях бе достъпно само онова обикновено и атавистично щастие, което се крие във всекидневните удоволствия, като например чаша хубаво вино или ласките на отзивчива жена. Да, и Уелс можеше да броди сред тези лесно заменими сенки, без дори да подозира, че тъй желаната душевна пълнота, едва долавяна в пристъпите на меланхолия, се спотайва в клавишите на една пишеща машина и само чака той да я открие.