Феликс Палма - Картата на времето

Уелс разтърси глава. Какво ли още можеше да му се случи, запита се той, докато се изтупваше енергично с ръце. Когато облакът се поразсея, писателят замръзна на място, гледайки изумен силуетите, подали се през рехавата завеса от прах. Пред него стоеше войнство от автомати, които го наблюдаваха в тревожно мълчание. Бяха поне десетина, застинали в една и съща тържествена и плашеща поза, включително онзи, който стоеше малко по-напред от останалите и бе накичен — ни в клин, ни в ръкав — със златна корона. Като че ли бяха спрели своя марш, виждайки как Уелс пада от високото. Когато осъзна къде се намира, силен страх сграбчи вътрешностите му. Беше попаднал в 2000 г. и, колкото и да изглеждаше невероятно, тя бе точно такава, каквато я бе описал Гилиъм Мъри в романа си, защото под носа на Уелс стоеше самият Соломон, злият цар на автоматите, виновникът за околните опустошения. Съдбата на писателя бе ясна: щеше да умре от изстрела на една играчка. Тук, в това бъдеще, в което не бе пожелал да повярва.

— Май капитан Шакълтън доста ви липсва в този миг, а?

Гласът не идваше от автомата, макар че на този етап Уелс не би се изненадал от това, а някъде иззад гърба му. Тутакси го позна. Глас, който би желал да не чуе до края на живота си, макар че по някакъв начин, може би поради професионално изкривяване, знаеше, че рано или късно отново ще се срещне с неговия собственик. Историята, в която — за негово съжаление — и двамата участваха, се нуждаеше от развръзка, от финал, който да удовлетвори очакванията на читателите. Само че никога не си бе представял, че въпросната среща ще се състои в бъдещето, най-вече защото не бе вярвал, че е възможно да се пътува във времето. Обърна се бавно. Гилиъм Мъри стоеше на няколко метра от него и го наблюдаваше с усмивка — отчасти снизходително, отчасти развеселено. Беше облечен с елегантен бледолилав костюм — тоалет, доизкусурен със зелен цилиндър, който сякаш го сродяваше с онези птици с приказно оперение, обитаващи библейския рай. Огромно куче с напълно златист цвят клечеше до него на задните си лапи.

— Добре дошъл в 2000 г., господин Уелс! — жизнерадостно го поздрави предприемачът. — Или може би трябваше да кажа — в моята представа за 2000 г.

Уелс го гледаше подозрително, без да изпуска от поглед и групата автомати, застинали пред тях в призрачна неподвижност, сякаш позираха за портрет.

— Да не би да се боите от моите мили автомати? Но как може да ви плаши едно толкова неправдоподобно бъдеще? — попита Гилиъм иронично.

Със спокойни крачки предприемачът се приближи до автомата, който предвождаше групата, отправи съучастническа усмивка към Уелс — досущ като дете, което се кани да извърши пакост, — сложи пълната си ръка на рамото му и го бутна. Автоматът се наклони назад, блъсна се шумно в следващия, който на свой ред падна върху съседния и така, постепенно, блъскайки се едни други, всички се сгромолясаха на земята. Падането стана интригуващо бавно, едва ли не със скорост на топящ се лед. Когато най-сетне приключи, Гилиъм разпери длани, сякаш се извиняваше за шумотевицата.

— Ако няма кой да ги облече, това са просто кухи брони, обикновени маскарадни костюми — рече той.

Писателят се взря в обърканото кълбо от прекатурени автомати, сетне погледна отново Гилиъм, като се бореше да превъзмогне замайващото усещане за нереалност, което го бе обзело.

— Съжалявам, че ви докарах против волята ви в 2000 г., господин Уелс — извини се предприемачът с престорено унило изражение. — Това нямаше да е необходимо, ако бяхте приели някоя от поканите ми, но тъй като не го сторихте, не ми оставихте друг избор. А не ми се искаше да пропуснете представлението, преди да се наложи да го закрия. Затова трябваше да поръчам на един от хората ми да ви упои с хлороформ, докато спите, макар че, както ми разказа той, вие използвате нощите си за други работи. Здравата сте го уплашили, като сте се появили изневиделица на тавана, след като се вмъкнал през прозореца.

Тези думи внесоха една желана яснота в обърканото съзнание на Уелс, като му позволиха бързо да събере две и две. Веднага проумя, че не е пътувал във времето до 2000 г., както сочеше всичко на пръв поглед. Машината, която пазеше на тавана си, все така си оставаше обикновена играчка, а порутеният Лондон, сред който се намираха, бе просто гигантският декор, построен от Гилиъм за заблуда на хората. Вероятно, виждайки го да влиза в таванското помещение, неговият наемник се бе скрил зад машината на времето и бе чакал там, без да знае точно какво да направи; може би бе обмислял възможността да си послужи със сила, за да изпълни възложеното поръчение. Но, за щастие, не се бе наложило да прибегне до долно насилие, защото самият Уелс, сядайки нехайно в съоръжението, му бе предоставил идеален шанс да използва напоената с хлороформ кърпа, която сигурно си бе приготвил предварително.