Феликс Палма - Картата на времето

А там, горе — блестяща и красива, осветена от призрачното сияние на луната, което се процеждаше през отворения прозорец — го чакаше машината. Бе свикнал с този таен ритуал, макар че не би могъл да каже какво точно му харесваше в тази безобидна и нелепа лудория — да седи в машината, докато жена му спеше. Навярно причината бе, че когато седеше в нея, не можеше да не се почувства специален — ако и да знаеше, че тя бе просто една сложна играчка. Който и да я бе построил, беше изпипана до последния детайл: може и да не ставаше за пътуване във времето, но — благодарение на едни удобни колелца — на контролното й табло можеше да се изпише коя да е дата — мнимите дестинации на онези невъзможни преходи през тъканта на времето.

До този момент Уелс се бе задоволявал да избира на таблото най-далечното бъдеще, включително 802 701 г., света на елоите и морлоките — едно толкова далечно време, в което познатият му живот можеше да стане нещо напълно непознато, та дори и болезнено непонятно; бе избирал и такива епохи от миналото, които с радост би опознал, като например времето на друидите. Но тази нощ, усмихнат саркастично, той нагласи на таблото датата 20 май 2000 г. — датата, която онзи шарлатанин Гилиъм Мъри бе избрал за най-важната битка на човешкия род, онази пантомима, в която — за удивление на Уелс — бе повярвала цяла Англия, отчасти благодарение на неговата книга. Струваше му се иронично, че той, авторът на роман за пътешествия във времето, бе единственият, който не вярваше, че това е възможно. Бе накарал цяла Англия да бленува, а не се поддаваше на собствения си блян.

Запита се какъв ли щеше да бъде в действителност светът след един век. Какъв щеше да е истинският лик на бъдещето? С радост би посетил 2000 г. не само заради удоволствието да я види, но също и за да заснеме фотографии с един от онези модни апарати и да се върне, за да покаже на наивниците, редящи се на опашка пред фирмата на Мъри, какво представлява истинското бъдеще. Очевидно желанието му беше невъзможно, но това, рече си той, не му пречеше да се преструва, че би могъл да го осъществи на дело. И тъй, облегна се в креслото и тържествено дръпна надолу лоста на машината, усещайки мигновено приятния гъдел, който неизбежно пробягваше по тялото му всеки път, когато извършваше въпросния жест.

Ала този път, за изненада на Уелс, щом лостът се спусна докрай, внезапен мрак погълна тавана. Ресните лунна светлина, които проникваха през прозореца, сякаш се отдръпнаха, оставяйки помещението в непрогледна тъма. Преди да разбере какво, по дяволите, се случва, изпита ужасно усещане за пропадане, придружено от ненадеен световъртеж. Почувства, че се рее, че се носи безцелно из една тъмна пустота, която спокойно можеше да е самата вселена. И докато съзнанието го напускаше, единственото, което успя да си помисли, бе, че или е получил инфаркт, или, въпреки всичко, действително пътува към 2000 г.

Дойде на себе си мъчително бавно. Устата му бе пресъхнала и усещаше странна тежест в цялото си тяло. Когато погледът му се проясни, видя, че лежи, но не на пода на тавана, а сред някаква пустош, осеяна с камъни и отломки. Объркан, той се понадигна и с досада установи, че при всяко движение на главата го пронизват ужасни болки. За момента реши да остане седнал на земята. От това положение обходи с невярващ поглед руините, които го заобикаляха.

Намираше се в някакъв разрушен до основи град. Дали това бе Лондон от бъдещето? — запита се Уелс. Дали наистина бе пътувал до 2000 г.? От машината на времето нямаше и следа, сякаш морлоките я бяха скрили във вътрешността на сфинкса. След старателния оглед реши, че е дошло време да стане на крака — нещо, което направи с мъка, като Дарвинов примат, който скъсява дистанцията, деляща го от Човека. С облекчение установи, че няма нищо счупено, макар че все още изпитваше неприятен световъртеж. Дали замайването бе последица от това, че бе прекосил цяло столетие със своята времева каляска? Гъста мъгла бе забулила небето, потапяйки света в печален здрач — траурен креп от непроницаем дим, изтъкан от десетките пожари, които се съзираха на хоризонта. Сред това опустошение присъствието на шумните гарвани, които кръжаха над главата му, му се видя едва ли не задължително. Един от тях кацна на земята съвсем близо до него и се зае упорито да кълве нещо сред отломките, като потракваше зловещо.

Като се вгледа по-внимателно, Уелс видя ужасен, че птицата се опитваше да пробие с клюн един човешки череп. Това откритие го накара да отстъпи няколко крачки — инстинктивно движение, което бе твърде необмислено за такава местност, в каквато се намираше. В следващия миг усети, че земята поддава под нозете му и разбра прекалено късно, че се е свестил близо до ръба на малко възвишение, по чийто склон се търкаляше в момента за свое нещастие. Приземи се с рязко тупване, обгърнат от гъст облак прах, който проникна в дробовете му и го накара да се закашля. Изправи се отново, донякъде ядосан на себе си заради своята непохватност. За щастие и този път нямаше счупени кости, но панталонът му бе скъсан на няколко места и една от дупките, за да довърши докрай унижението му, показваше част от кльощавата му и възбяла лява кълка.