Феликс Палма - Картата на времето

Излишно е да се каже, че Уелс изпита огромно облекчение, щом разбра, че се намира в обикновен декор, че не е претърпял някакво невъзможно преместване във времето. Ситуацията, в която бе изпаднал, не беше приятна, разбира се, но поне беше разбираема.

— Надявам се, че съпругата ми не е пострадала — рече той с тон, на който не посмя да придаде съвсем заплашителни нотки.

— О, не се тревожете — успокои го Гилиъм, като махна с ръка. — Жена ви има много здрав сън, а моите хора могат да бъдат тихи като мишлета, когато се налага. Сигурен съм, че в този миг вашата прелестна Джейн продължава кротко да си спи и вие никак не й липсвате.

Уелс се канеше да отговори нещо на това, но в крайна сметка си замълча. Гилиъм се обръщаше към него с онази леко театрална надменност на влиятелните, които държат света в краката си. Безспорно времето, изтекло от последната им среща насам, бе променило разположението на фигурите на шахматната дъска. Ако по време на срещата им в дома на Уелс в Уокинг писателят бе държал скиптъра на властта, перчейки се с него като дете с нова играчка, то сега Гилиъм го стискаше с въздебелите си пръсти. Предприемачът се бе променил, бе станал друг човек само за няколко месеца. Вече не беше кандидат-писател, принуден да почита своя учител, а собственик на най-доходното търговско предприятие в града и цял Лондон се отнасяше към него с гротескна вежливост. В очите на Уелс той, естествено, не бе достоен за преклонение. И ако писателят му позволяваше да му говори с такъв тон на превъзходство, то бе просто защото смяташе, че Мъри все пак е в правото си, тъй като бе излязъл несъмнен победител в двубоя, който двамата бяха водили през последните месеци. А нима и Уелс не бе използвал подобен тон, когато скиптърът бе в неговите ръце?

Подобно на конферансие в някой цирк, което обявява началото на спектакъла, Гилиъм Мъри разпери широко ръце, обхващайки с този символичен жест околната разруха.

— Е, как ви се струва моят свят?

Уелс огледа мястото с пълно безразличие.

— Необикновено постижение за един строител на оранжерии, не мислите ли, господин Уелс? Защото тъкмо с това се занимавах, преди вие да ми дадете нова причина да живея — с изграждане на оранжерии.

На Уелс не му убягна, че Гилиъм тъй бодро бе решил да му вмени отговорност за своята съдба, но предпочете да си замълчи по въпроса. Без да се обезсърчи от равнодушието му, Гилиъм с жест го подкани да се поразходи из бъдещето. След миг колебание писателят го последва неохотно.

— Не знам дали ви е известно, но оранжериите са много доходоносна дейност — осведоми го Мъри, когато Уелс се изравни с него. — Всички хора отделят в градината си едно пространство за тези затворени вселени, където понастоящем са се пренесли детските игри и развлеченията на възрастните, и където, освен това, могат да се отглеждат растения и овощни дръвчета през цялата година, независимо от диктата на сезоните. Ала моят баща, Себастиан Мъри, имаше, тъй да се каже, по-възвишени стремежи.

Едва бяха изминали известно разстояние, когато на пътя им се изпречи неголяма урва. Предприемачът не си даде труда да я заобиколи, а се заспуска по стръмния й склон в смешен тръс, като се опитваше да запази равновесие с разперени ръце. Кучето незабавно го последва. Уелс въздъхна и също започна да се спуска надолу, като внимаваше да не се спъне в парчетата от тръби и ухилени черепи, които стърчаха из терена. Не искаше да се търкулне отново. Едно падане за деня бе предостатъчно.

— Баща ми съзираше в тези прозирни къщички, които богаташите издигаха в градините си, кълновете на бъдещето! — извика му Гилиъм, докато се спускаше пред него по нанадолнището. — Предните постове на един свят от прозрачни градове, от стъклени сгради, които щяха да изкоренят всички тайни и лични територии на човека, един по-добър свят, в който лъжата би била невъзможна!

Когато се озова долу, подаде ръка на Уелс; той обаче отказа помощта му и не си направи труда да скрие раздразнението, което бе започнал да изпитва от всичко това. Гилиъм сякаш не схвана намека и закрачи отново, избирайки един не толкова стръмен път.

— Да ви призная, като дете бях очарован от този красив блян, който управляваше живота на баща ми — продължи той. — За известен период от време дори го смятах за достоверен образ на бъдещето. Така бе, докато не започнах да работя с него, щом навърших седемнайсет години. Тогава проумях, че това е просто мираж. Беше очевидно, че това развлечение на инженери и градинари никога няма да се превърне в архитектура на бъдещето — не само защото хората никога не биха се лишили от своето лично пространство в чест на някакво хармонично съжителство, но и заради опозицията на самите архитекти, които презираха желязото и стъклото, твърдейки, че тези модни материали не притежават естетическите достойнства, които характеризират архитектурните произведения. Веднага осъзнах печалната истина, че независимо колко железопътни гари от стъкло бихме построили баща ми и аз из цяла Англия, не бихме могли да се преборим с господството на тухлата. И тъй, примирих се, че през остатъка от живота си ще бъда обикновен фабрикант на симпатични оранжерии. Но кого би могло да удовлетвори това несериозно и незначително занимание, господин Уелс? Естествено, не и мен. Не знаех обаче какво би ме удовлетворило. На моите двайсет и няколко години разполагах с достатъчно пари, за да задоволя всяка своя прищявка, та дори и най-изтънчената, и това неизбежно ме караше да гледам на живота като на предварително спечелена игра на карти, която започваше да ми се струва ужасно отегчителна. Отгоре на всичко по това време баща ми внезапно се разболя от треска и почина, поради което забогатях още повече, тъй като бях единственият му наследник. Тогава осъзнах с болезнена яснота, че повечето хора умират, без да са осъществили мечтите си. Макар че животът на баща ми външно изглеждаше достоен за завиждане, аз знаех, че не му бе донесъл душевна пълнота, а мен не ме очакваше по-голям късмет. Бях убеден, че и аз някой ден ще издъхна със същото неудовлетворено изражение. Вероятно затова потърсих убежище в четенето, за да избягам от монотонното и предсказуемо съществуване, което се разкриваше пред мен. Всички стигаме до четенето по някаква причина, не мислите ли? Как се случи това при вас, господин Уелс?