Феликс Палма - Картата на времето

— Докато пътувах обратно към Лондон, умът ми заработи усилено — чу да казва предприемачът. — Бях сигурен, че невъзможното може да изглежда вероятно, ако се представи по убедителен начин. Всъщност това е като да построиш оранжерия: ако стъклената структура е достатъчно крехка и красива, никой не би обърнал внимание на солидния скелет от желязо, който я поддържа. Тя просто би изглеждала така, сякаш се рее във въздуха като по чудо. Първото, което направих на следващата сутрин, бе да продам предприятието, което баща ми бе съградил от нулата. И ако се питате дали почувствах поне мъничко угризение — съвсем не, дори напротив, защото тази продажба щеше да ми позволи буквално да построя бъдещето, а в крайна сметка това бе съкровеното желание на баща ми. После купих този стар театър. Избрах го, защото точно отзад, с изглед към Чаринг Крос Роуд, имаше две изоставени сгради, които също купих. Следващата ми крачка, естествено, бе да съединя трите сгради, разрушавайки съответните стени, за да получа това гигантско пространство. Както сигурно сте видели от улицата, театърът не е особено голямо здание и никой не би заподозрял, че в него може да се помещава огромният декор, който представлява Лондон през 2000 г. Сетне само за два месеца построих идеално копие на панорамата, която описвам в моя роман, като спазих дори най-малката подробност. Всъщност сцената не е толкова голяма, колкото изглежда, но може да се стори безкрайна, ако човек върви все в кръг, не мислите ли?

„Нима това правим, вървим все в кръг?“ — запита се Уелс, сдържайки яда си. Ако беше така, трябваше да признае, че подобните на лабиринт руини стократно го бяха заблудили, понеже придаваха още по-исполински размери на внушителния декор, за който никога не би допуснал, че може да се побере в малкия театър.

— Собствените ми ковачи изфабрикуваха автоматите, които толкова ви уплашиха преди, както и броните на човешката армия на капитан Шакълтън — продължи да разяснява Гилиъм, докато го водеше през един тесен проход между срутени сгради. — Отначало мислех да наема професионални актьори, за да пресъздадат битката, която щеше да промени съдбата на човешкия род; аз самият щях да се погрижа за хореографията й, за да изглежда колкото се може по-зрелищна и вълнуваща. Ала бързо отхвърлих тази идея, защото театралните актьори, хора суетни и вманиачени, ми се сториха прекалено разглезени, за да изиграят убедително такива закалени и издръжливи войници като тези от войската на бъдещето. Нещо повече — щеше да ми е по-трудно да заставя актьорите да мълчат, в случай че работата, която трябваше да вършат, им се стореше неморална. Затова вместо тях наех шепа улични нехранимайковци — външността им пасваше много по-добре на врелите и кипели герои, чиято роля трябваше да изпълняват. Те можеха да изкарат цялото представление, навлечени с тежките железни брони, и пет пари не даваха, че проектът ми е измама. Въпреки всичко имах някои проблеми, но не такива, че да не мога да ги разреша — добави той, като се усмихна многозначително.

И Уелс разбра, че с тази крива усмивка предприемачът му загатва две неща: първо, че е в течение на неговата намеса в романса на госпожица Хагърти и Том Блънт, младежа, който играеше ролята на Шакълтън; и второ, че именно Гилиъм е отговорен за внезапното му изчезване. Писателят се постара да си придаде уплашено и стъписано изражение, което като че се понрави на Гилиъм. Всъщност Уелс, стига да можеше, с най-голямо удоволствие би изтрил наглата му усмивка, разкривайки, че Том е преживял собствената си смърт. Самият момък му разказа това едва преди две нощи, когато се появи в дома му, за да му благодари за всичко и да му напомни, че ако някой път се нуждае от яки мускули, трябва само да му се обади.

Проходът ги отведе до открито пространство, имитиращо малък площад, на който все още стърчаха няколко зловещо изкривени дървета с оголени клони. В центъра на площада Уелс съгледа причудлив трамвай, чиито страни бяха обточени с тръби от хромирано желязо. От тях изникваха десетки клапи и други, не по-малко помпозни допълнения, които при по-внимателен оглед му се видяха чисто декоративни.

— А това е „Хронотилус“, возило с парен двигател, снабдено с трийсет места — гордо оповести Гилиъм, потупвайки една от страните му. — Пътниците се качват в него в другата стая, готови да отпътуват в бъдещето, без да подозират, че 2000 г. се намира в съседното помещение. Аз просто трябва да ги докарам дотук. Това разстояние от някакви си петдесет метра, което виждате — рече, сочейки към някаква врата, която навярно се намираше зад мъглата, — представлява цял един век за тях.