Феликс Палма - Картата на времето

— Но как успявате да симулирате пътуване във времето? — попита Уелс, който не можеше да повярва, че клиентите на Мъри биха се задоволили с обикновена разходка с трамвай, колкото и да беше разкрасен.

Гилиъм се усмихна, сякаш въпросът го беше зарадвал.

— Както и вие току-що заключихте, всичките ми усилия щяха да са напразни, ако не бях успял да разреша този досаден проблем. Това, уверявам ви, ме държа буден безброй нощи. Очевидно не можех да покажа как охлювите бягат като зайци, нито как луната за броени секунди минава през всичките си фази, както бяхте направили вие в романа си, за да илюстрирате ефектите от придвижването към бъдещето. Ето защо трябваше да измисля такъв начин за пътуване във времето, при който да не ми се налага да показвам въпросните ефекти. Той, освен това, не биваше да има научна основа, защото бях убеден, че щом обявя във вестниците, че може да се пътува до 2000 г., всички учени в страната ще поискат да узнаят как, дявол да го вземе, може да се направи такова нещо. Същинско предизвикателство, не мислите ли? И след като обмислих въпроса много внимателно, се сетих само за един способ за пътуване във времето, който не би могъл да се оспори по научен път: магията.

— Магията?

— Да, към какво друго можех да прибягна, щом пътищата на науката бяха затворени за мен? Тогава си съчиних мнима биография. Според нея, преди да отворя фирмата за пътувания във времето, баща ми и аз бяхме ръководили не някаква тривиална фабрика за оранжерии, а фирма за финансиране на експедиции — навсякъде ги има такива, решени да не оставят ни една неразкрита загадка на света. И естествено, ние също търсехме отчаяно митичните извори на Нил, които според легендите се намираха в сърцето на Африка. Там бяхме изпратили нашия най-добър изследовател, Оливър Тръмейнкоу, който след безброй мъчителни превратности бе попаднал на едно местно племе, способно да отваря пространствен портал посредством магия.

След тези думи Гилиъм направи пауза, за да погледа с шеговита усмивка опитите на писателя да скрие изумлението си.

— Тази дупка в пространството водеше до една розова и ветровита равнина, където времето не течеше — продължи той; — това всъщност бе моята лична представа за четвъртото измерение. Равнината бе нещо като преддверие към други епохи, защото на свой ред бе осеяна с дупки, подобни на онази, която я свързваше с африканското селце. Един от въпросните коридори водеше до датата 20 май 2000 г. — денят на решаващата битка между човеците и автоматите сред руините на един опустошен Лондон. А какво друго можехме да сторим двамата с баща ми, узнавайки за съществуването на вълшебната дупка, освен да я откраднем и да я пренесем в Лондон, за да я предложим на поданиците на Империята? Тъкмо това и направихме. Затворихме я в един огромен железен сандък, нарочно изработен за случая, и я докарахме тук. Voilà! Вече имах решението, което търсех — начин да се пътува във времето, който да не изисква никакви научни средства. За да посети бъдещето, човек трябваше само да влезе през пространствената дупка с „Хронотилус“, да прекоси част от розовата равнина и после да мине през другата дупка, водеща към 2000 г. Простичко, нали? И за да избегна необходимостта да показвам четвъртото измерение, целесъобразно го населих с ужасни и опасни дракони — същества с толкова страховита външност, че заради тях се видях принуден да боядисам в черно прозорците на „Хронотилус“, за да не разстройвам чувствителните души — рече той, сочейки на писателя, че кръглите като илюминатори прозорци действително са оцветени в черно. — И тъй, щом моите клиенти влезеха във времевия трамвай, ги довеждах дотук по този стръмен терен с всевъзможни клатушкания и наклони, а с помощта на обои и тромбони имитирах рева на драконите, дебнещи в равнината. Никога не съм преживявал тези ефекти от вътрешната страна на „Хронотилус“, но сигурно са много реалистични, съдейки по пребледнелите лица на мнозина от пасажерите на връщане.

— Но ако дупката ги води винаги до този площад в един и същ момент от 2000 г… — подхвана Уелс.

— То тогава всяка експедиция би трябвало да съвпада с всички предишни и всички следващи — прекъсна го Гилиъм. — Знам, знам, натам сочи логиката. Но идеята за пътуването във времето все още е толкова нова, че твърде малко хора са успели да си представят проблемите, които предполага и парадоксите, които може да породи. Ако пространственият портал води винаги до един и същ миг от бъдещето, очевидно тук би трябвало да има най-малкото два „Хронотилуса“, тъй като до момента са проведени поне две експедиции. Ала не всички хора осъзнават това, господин Уелс, както вече ви казах. Във всеки случай, предвиждайки въпросите, които биха могли да възникнат от страна на най-наглите клиенти, напътих актьора, играещ ролята на водача, да им обяснява, че щом пристигнем в бъдещето и преди да позволим на пътниците да слязат от возилото, всеки път откарваме „Хронотилус“ на различно място — именно с цел да избегнем този ефект.