Феликс Палма - Картата на времето

— Разбирам — промълви Гилиъм, без да откъсва очи от документа.

— Мога ли в такъв случай да разчитам на съдействието ви, господин Мъри?

Гилиъм бавно вдигна лице и измери инспектора с поглед, който за миг му се стори презрителен, но Гарет разбра, че е сбъркал в преценката си, тъй като предприемачът веднага се усмихна широко и отвърна:

— Разбира се, инспекторе, иска ли питане. Ще разполагате с три места в следващата експедиция.

— Много ви благодаря, господин Мъри.

— А сега, ако ме извините — рече предприемачът, като се надигна и му върна документа, — имам много работа.

— Разбира се, господин Мъри.

Донякъде изненадан от прибързания начин, по който Гилиъм сложи край на срещата, Гарет стана, благодари му отново за сътрудничеството и излезе от кабинета. Докато вървеше по дългия, пълен с часовници коридор, усмивка заигра по устните му. Инспекторът пое надолу по стълбите в отлично настроение.

— Перитонеум, далак, ляв бъбрек, надбъбречна жлеза, пикочен мехур, простата… — занарежда той.

Нито да усети милувката на прелестния бриз, вестител на лятото, нито да погали друго тяло, нито да пие шотландско уиски във ваната, докато водата изстине, нито някое друго удоволствие, за което можеше да се сети — накъсо, нищо не доставяше на Уелс по-голяма радост от онази, която изпитваше, колчем сложеше точка на някой роман. Този върхов момент винаги го изпълваше с опияняващо задоволство, с прилив на щастие, породено от увереността, че нищо, което би могъл да извърши през живота си, не би го удовлетворило повече от написването на роман — макар че писането само по себе си му се струваше скучна, обременителна и неблагодарна работа, защото Уелс бе от онези писатели, които мразят да пишат, но обожават „да са написали“.

Измъкна последния лист от валяка на пишещата си машина „Хамънд“, постави го върху останалите и сложи ръка на целия куп със същата победоносна усмивка, с която някой ловец би подпрял ботуша си на главата на убития лъв. За Уелс актът на писането бе твърде подобен на борба, на люта битка с една идея, която отказва да бъде уловена. От друга страна, идеята бе родена от самия него; и това може би бе най-разочароващото — разликата, която винаги съществуваше между резултата, постигнат с труда му, и целта, която си бе набелязал предварително, макар и по един по-скоро несъзнателен начин. От опит знаеше, че онова, което човек успява да пренесе на хартия, е само бледо отражение на роденото от фантазията. И тъй, бе се научил да се примирява, че написаното е наполовина толкова добро, колкото оригиналната идея, наполовина толкова приемливо, колкото онзи съвършен и неуловим роман, който му бе служил като водач — и който сякаш се криеше с насмешка зад всяка книга като призрачна сянка. Но, тъй или иначе, пред него бе резултатът от усилията, положени през последните месеци; и да види въплътено в нещо осезаемо онова, което преди поставянето на последната точка бе само мъгляв замисъл — това беше безценно преживяване. Утре щеше да връчи книгата на Хенли, след което можеше да забрави за нея.

Ала колебанията никога не идваха сами. Застанал пред купчината напечатани страници, Уелс за пореден път се запита дали е написал онова, което е трябвало да напише. Дали този роман бе една от творбите, които трябваше да фигурират в неговата библиография, или бе някаква случайност? Дали написването на един или друг роман зависеше изцяло от него, или бе дело на сляпата съдба, която управляваше човешкия живот? Прекалено много въпроси, но особено силно го измъчваше един от тях: дали в някое кътче на съзнанието му се спотайваше роман, който щеше да му позволи да изрази целия си вътрешен свят? Терзаеше се, че би могъл да го открие твърде късно; че преди да изпусне сетен дъх на смъртния си одър, от дълбините на ума му като останки от разбит кораб, изплували на повърхността на океана, би могъл да изникне сюжетът на някой изключителен роман, който той вече не би имал време да напише. Роман, който винаги си е бил там — изчаквал го е, зовял го е безуспешно сред глъчката на света — и щеше да умре заедно с него, защото никой друг не би могъл да го напише, защото бе като костюм, скроен по неговите мерки. Уелс не познаваше по-голям страх, по-тежко проклятие от това.

Тръсна глава, за да прогони тези тревожни съмнения, и погледна часовника си. Вече минаваше полунощ, поради което можеше да отбележи на последната страница от романа, редом с подписа си, датата 21 ноември 1896 г. Щом я написа, духна нежно върху мастилото, стана от стола и взе газената лампа. Гърбът го болеше и се чувстваше ужасно изморен, но не се отправи към спалнята, откъдето долиташе отмереното дишане на Джейн. Днес нямаше време да спи: очакваше го една наистина бурна нощ, каза си той и по устните му заигра лека усмивка. Мина по коридора, като си светеше с лампата и разнасяше във въздуха кадифения шепот на пантофите си, и се заизкачва по стълбите към тавана, стараейки се да стъпва така, че да не скърцат.