Феликс Палма - Картата на времето

Но — за негова изненада, — когато най-сетне го достигна, автоматът го обхвана през кръста с една от металните си ръце, сякаш щяха да танцуват; с другата задърпа въжето, с което краката му бяха вързани за камъка, докато успя да го освободи. После го помъкна нагоре и Том, вече почти в несвяст, видя как се приближаваха към тях дъната на гемиите и колебливата светлина на фенера. Преди да осъзнае какво става, главата му рязко изскочи на повърхността.

Нощният въздух нахлу в дробовете му и Том разбра, че това бе истинският вкус на живота. Пое го жадно и се закашля като изгладняло дете, което се задавя с храната. Изнемощял, той се остави да бъде измъкнат на кея от своя враг и остана проснат на земята, вкочанясал и замаян, докато ръцете на автомата не натиснаха гръдния му кош. Това му помогна да изхвърли водата, която бе нагълтал. Когато явно бе изкарал навън цялото количество, се закашля, плюейки червеникави съсиреци, и усети как животът лениво се завръща в меката глина, в която се бе превърнало тялото му. Радостно бе да се почувства отново жив, да усети как нежната сила на живота сладостно го изпълва отвътре, точно както водите на Темза се бяха опитали да го изпълнят преди минути. За миг даже изпита нещо подобно на илюзия за безсмъртие, сякаш обстоятелството, че бе надхитрил смъртта, че се бе приближил до нея достатъчно, за да зърне фустите й, му позволяваше известна фамилиарност с гостенката с косата, която завинаги го освобождаваше от претенциите й. Съвзел се донякъде, Том се насили да се усмихне на своя спасител, чиято метална глава бе надвиснала над него като тъмно и неясно кълбо, тъй като единственият фенер на кея оставаше зад гърба му.

— Благодаря ти, Соломон… — измънка едва-едва.

Автоматът си свали главата.

— Соломон ли? — изсмя се той. — Това е водолазен костюм, Том.

Въпреки че лицето му не се виждаше в мрака, Том разпозна гласа на Мартин Тъкър и бе обзет от необуздана радост.

— Никога ли не си виждал такъв? Позволява ти да се движиш под водата, сякаш се разхождаш в парка, докато ти подават въздух от повърхността посредством компресор. Боб се нагърби с тая работа, а освен това издърпа и двама ни на кея — обясни другарят му, като посочи към някого, който се намираше извън зрителното поле на Том. Сетне, оставяйки скафандъра настрана, Мартин повдигна главата му грижовно като болногледачка и го огледа внимателно. — Брей, момчетата са те направили на кайма. Здравата са се постарали, но не си го слагай на сърце. Всичко трябваше да изглежда съвсем достоверно, за да заблудим Гилиъм. И мисля, че успяхме. В неговите очи те са изпълнили поръчката му и сега навярно прибират обещаните парички.

Гримаса на изненада се изписа върху подутите устни на Том. Значи всичко е било фарс? Да, така изглеждаше. Както му бе обяснил самият Мъри, преди да го хвърлят в Темза, той ги бе наел, за да го убият, само че другарите му не бяха толкова подли, колкото предприемачът предполагаше. В същото време не страдаха от излишък на пари, за да отклонят предложението му. С известна находчивост може и вълкът да е сит, и агнето да е цяло, навярно им бе казал Мартин Тъкър — този мъжага, който в момента отмахваше окървавената коса от лицето му и го гледаше с бащинска обич.

— Е, Том, представлението свърши — рече той. — Сега официално си мъртъв, следователно си свободен. Новият ти живот започва тази нощ, приятелю. Възползвай се добре от него, макар и да не се съмнявам, че ще го направиш.

Стисна рамото му като прощален жест, взе си скафандъра, отправи му една последна усмивка и напусна кея, оставяйки след себе си грохот от метални стъпки, който полека заглъхна в нощта. Том остана да лежи там; не бързаше да се изправи, опитваше се да осмисли всичко, което се бе случило. Пое дълбоко дъх, изпробвайки измъчените си дробове, и се загледа в небосвода, ширнал се над главата му. Бледожълта луна, пълна и красива, озаряваше нощта. Усмихна й се, сякаш бе изпитият лик на смъртта, престорила се, че го взима в скута си, за да му вдъхне нов живот — защото, колкото и да изглеждаше невероятно, проблемите се бяха разрешили, без да се налага той да умира. Поне в действителност не се бе наложило и трупът му само наужким почиваше на дъното на Темза. Сега всичко го болеше и се чувстваше почти безсилен, но беше жив, жив! Обзе го дива радост, която го накара да се изправи, преди студената земя ведно с мокрите му дрехи да му докара някоя пневмония. Надигна се с мъка и напусна кея с куцукане. Всички кости го боляха, но като ли нямаше нищо счупено. Другарите му явно се бяха погрижили да не повредят никой от жизненоважните му органи.