Феликс Палма - Картата на времето

След като осуети това прекъсване, докторът дръпна чаршафа, който покриваше тялото върху масата. Направи го съвсем безцеремонно — като фокусник, уморен да повтаря безспир все един и същ трик.

— Трупът е на мъж на възраст между четирийсет и петдесет години — поде той монотонно, — висок метър и седемдесет, с тънки кости, оскъдна подкожна мазнина и много слабо развита мускулатура. Цветът на тялото като цяло е блед. Що се отнася до зъбите, резците са в пълен състав, но липсват няколко кътника, а наличните в по-голямата си част са проядени и покрити с лек кафеникав слой.

След тези сведения изчака няколко секунди с надеждата, че инспекторът ще престане да изучава тавана и ще се реши да погледне трупа.

— А това е раната… — заяви докторът бодро заради бездействието на Гарет, насърчавайки го да хвърли едно око.

Инспекторът си пое дъх и бавно спусна погледа си върху вкочанения труп, за да се взре гнусливо в огромния отвор в средата на гърдите му.

— Става дума за кръгъл отвор с диаметър трийсет сантиметра — осветли го лекарят, — който пресича тялото на субекта от предната до задната страна, тъй че през него може да се гледа като през прозорец — нещо, в което ще се уверите, ако се надвесите над него.

Гарет неохотно се наведе над необикновената дупка — през нея действително се виждаше масата, върху която бе положен трупът.

— Каквото и да е причинило това, освен че е обгорило ужасно кожата по краищата, е стопило всичко, което е срещнало по пътя си: част от гръдната кост, от ребрените хрущяли, от гръдната преграда, от белите дробове, повечето ребра, дясната сърдечна камера и съответния участък от гръбначния мозък. Малкото, което е оцеляло, като например късчета от бял дроб, се е сляло с гръдната стена. Все още не съм провел аутопсията, но е очевидно, че тази дупка е причината за смъртта — отсъди докторът, — макар че да ме обесят, ако знам какво я е предизвикало. Сякаш гърдите на клетника са били пронизани от огнен език, или, ако предпочитате, от някакъв топлинен лъч. Аз обаче не познавам оръжие, което да може да причини такова нещо, освен огнения меч на свети архангел Михаил.

Гарет кимна, като се бореше да овладее разбунения си стомах.

— Има ли някакви други аномалии по останалата част на трупа? — попита той, колкото да каже нещо, усещайки как по челото му избива пот.

— Препуциумът е по-къс от обичайното и покрива само ръба на главичката на члена, но не се забелязва никакъв белег — отвърна докторът, перчейки се с професионализма си. — Но като изключим това, единствената аномалия е проклетата дупка, през която би могъл да скочи цял пудел.

Инспекторът кимна, отвратен от образа, измислен от лекаря, и измъчван от усещането, че знае повече интимни подробности за нещастния човек, отколкото бяха необходими за разследването.

— Много ви благодаря, доктор Алкок. Съобщете ми, ако откриете нещо ново, или ако ви хрумне какво е могло да причини такава дупка — помоли той.

След тези думи се сбогува набързо и излезе от моргата, като се стараеше да върви колкото се може по-изправен. Щом се озова навън, хлътна в първата пресечка, която му се изпречи пред очите, и повърна закуската си сред купчини смет. Излезе отново на улицата, като бършеше устата си с кърпичка — пребледнял, но успокоен. Поспря се за миг, пое въздух няколко пъти и издиша бавно, като се усмихваше вътрешно. Обгорената плът. Чудовищната дупка. Нищо чудно, че съдебният лекар не знаеше какво оръжие бе способно да предизвика такава страховита рана. Инспекторът обаче знаеше много добре.

Да, беше го видял през 2000 г. в ръцете на храбрия капитан Шакълтън.

Отне му почти два часа да убеди началника си да му издаде заповед за арест на човек, който още не се бе родил. Знаеше, че задачата няма да е лесна, още когато застана на прага на кабинета му, преглъщайки на сухо. Главен интендант Томас Арнолд беше близък с вуйчо му и охотно го бе приел в своето детективско паство, но никога не бе проявявал към него нещо повече от дистанцирана сърдечност с редки изблици на бащинска обич, когато Гарет успееше да разреши някой заплетен случай. Младият инспектор имаше чувството, че щом минеше край вратата на кабинета му и го видеше да работи съсредоточено, началникът му се усмихваше със същото дискретно задоволство, което би изпитал при вида на добре работеща печка с въглища.

Тази любезна усмивка се стопи само в деня, когато Гарет, току-що завърнал се от екскурзията в 2000 г., се яви в кабинета му с идеята, че трябва спешно да забранят производството на автомати и да конфискуват всички, създадени до момента, за да ги затворят незнайно къде — може би в някакъв резерват с телени огради, където да бъдат държани под наблюдение. На главен интендант Арнолд това му се стори пълна безсмислица. Оставаше му една година до пенсия и нямаше никакво желание да си усложнява живота, предотвратявайки странни заплахи, които за самия него бяха невидими. Но тъй като новакът неведнъж бе дал доказателства, че притежава изключителен ум, началникът му се видя принуден да се срещне с комисаря и с министър-председателя, за да ги уведоми за проблема. В този случай заповедта, която стигна до Гарет, спускайки се по йерархическата стълбица, беше отрицателна: никой нямаше да спре производството на автомати и те щяха да продължат да проникват в домовете на гражданите, защитени от безобидната си външност, макар че век по-късно щяха да завладеят планетата. Гарет подозираше, че срещата между онези трима лишени от въображение мъже, неспособни да видят по-далеч от носа си, е протекла в размяна на шеги и бурен смях. Но сега щеше да бъде различно. Сега нямаше как да си затворят очите. Този път не можеха да си измият ръцете с оправданието, че когато автоматите въстанат срещу човека, те кротко ще почиват под земята. А не можеха, защото този път бъдещето им бе дошло на гости и действаше в тяхното настояще, в отрязъка от времето, над който трябваше да бдят.