Феликс Палма - Картата на времето

Огледа се наоколо. Нямаше жива душа. В началото на уличката, в която бе станала схватката, точно до романа на Уелс, съгледа цветето, подарено от Клеър. Вдигна го внимателно и го сложи на дланта си, сякаш бе компас, който да му сочи пътя.

Уханието на нарцисите беше сладко, подтикващо към мечтание и донякъде подобно на жасминовото. То нежно го водеше през лабиринта на нощта, притегляше го като прибой на морски бряг, насочвайки го към една хубава притихнала къща. Оградата й не беше твърде висока, а фасадата й бе украсена с бръшлян, чието едничко предназначение сякаш бе да улесни достъпа на най-дръзките авантюристи до отворения прозорец на момичето, заспало в едно легло, където нямаше място за други блянове.

Том загледа с безкрайна нежност тази млада жена, която го обичаше така, както никой никога не бе го обичал. От полуотворените й устни се изплъзваха леки въздишки, сякаш летен бриз се движеше в тялото й. Видя, че дясната й ръка стиска лист хартия, върху който различи старателния почерк на Уелс. Канеше се да я изненада с една милувка, когато тя бавно отвори очи, сякаш събудена от тежестта на погледа му. Не изглеждаше стресната от това, че го вижда там, застанал прав до леглото й; като че ли бе очаквала, че той рано или късно ще се появи, воден от аромата на нейните нарциси.

— Ти се върна — нежно прошепна тя.

— Да, Клеър, върнах се — отвърна Том със същия тон. — Дойдох, за да остана.

Тя му се усмихна ведро, съдейки по засъхналата кръв по устните и страните му колко я обичаше той. Надигна се и все така спокойно пристъпи към него, за да се скрие в обятията му. И докато се целуваха, Том разбра, че — каквото и да си приказваше Гилиъм Мъри — този финал бе много по-красив от предишния, в който им бе съдено никога да не се срещнат отново.

Колин Гарет, инспекторът от Скотланд Ярд, би се радвал, ако не му призляваше толкова при вида на кръв; тогава нямаше да се оттегля да повръща всеки път, когато професията му го принуждаваше да погледне някой труп — особено ако убиецът бе проявил по-голяма жестокост от обичайната. За зла участ на инспектора последното се случваше толкова често, че той дори обмисляше възможността да не закусва сутрин — бездруго закуската се задържаше в стомаха му твърде кратко време. Затова пък, навярно като компенсация за тази непоносимост към кръвта, Колин Гарет бе благословен с бляскав ум. Или поне така бе твърдял винаги неговият вуйчо, митичният инспектор Фредерик Абърлайн, който преди години се бе нагърбил да залови свирепия убиец Джак Изкормвача. Такава вяра имаше вуйчото в пресветлия мозък на племенника си, че фактически го заведе за ръка в Скотланд Ярд с пламенно препоръчително писмо до главен интендант Арнолд — строг и надменен мъж, който отговаряше за детективския корпус. Гарет вече цяла година работеше в участъка и трябваше да признае, за свое удивление, че вуйчо му не бе сгрешил в преценката си, защото, откак зае кабинета с изглед към Грейт Джордж Стрийт, той успя да разреши много случаи. При това без видими усилия, но и без да напуска кабинета. В топлото си убежище Гарет по цели нощи съпоставяше и напасваше уликите, които му носеха неговите подчинени, досущ като дете, което се забавлява с ребус, избягвайки всячески досега със суровата и кървава действителност, пулсираща зад тези данни. Да работи на самото местопрестъпление — това не бе подходящо за впечатлителна душа като неговата, ако и да бе придружена с изключителен мозък.

А от пъкъла, който вилнееше зад вратата на кабинета му, може би именно моргата бе мястото, показващо с прекомерна яснота най-реалната страна на престъпленията — онази осезаема, органична и тъй противно конкретна част, която Гарет се стараеше да игнорира. Затова, колчем трябваше да направи оглед на труп, инспекторът въздъхваше примирено, нахлупваше шапката си и поемаше към гнусната сграда, като се молеше този път да смогне да излезе от залата за аутопсии, преди стомахът му да е решил да се освободи от закуската, за да не изцапа обувките на съдебния лекар.