Феликс Палма - Картата на времето

— След като напусна къщата на Уелс, ти отиде до хълма Хароу и скри едно писмо под някакъв камък. Моят съгледвач веднага ми го донесе и когато го прочетох, всичко ми се изясни — и той погледна Том с лукава симпатия. — Трябва да ти призная, че прекарах много забавни мигове с вашите писма, които моят осведомител крадеше изпод камъка; щом ги прочетях, той отново ги връщаше на мястото им, преди да е дошъл онзи, който трябваше да ги прибере в съответния ден. С изключение на последното, разбира се. Ти го взе толкова бързо, че трябваше да го задигна от Уелс, като се възползвах, че бе излязъл на една от разходките си с онази нелепа машина, наречена велосипед, с която обича да си служи.

Гилиъм престана да снове напред-назад и отново се загледа в реката.

— Хърбърт Джордж Уелс… — прошепна той със зле прикрита неприязън. — Нещастен глупак! Да ти призная, изкушавах се да скъсам всяко от писмата му, за да го напиша аз вместо него. Не го сторих само защото Уелс никога нямаше да научи, а това, от практическа гледна точка, щеше да е все едно не съм го направил. Но да оставим тая работа — възкликна изведнъж с жизнерадостен тон, обръщайки се отново към жертвата си, — теб хич не те е еня за ревността между писателите, нали, Том? Истината е, че добре се позабавлявах с вашите писма, особено като прочетох един определен пасаж, както навярно можеш да се досетиш. Мисля, че беше доста поучителен за всички ни. Но сега този роман на притурки приключи, бабките ще пролеят реки от сълзи за трагичната участ на влюбените, а аз ще мога да те убия.

Гилиъм приклекна пред Том и повдигна главата му, като го хвана за брадичката с почти майчинска нежност. При това изцапа пръстите си с кръвта, която капеше от разцепената му устна. Извади кърпичка от сакото си и разсеяно се изтри, като не преставаше да го гледа с интерес.

— Знаеш ли, Том? — рече. — Аз всъщност съм ти безкрайно признателен за всички усилия, които положи, за да не разкриеш измамата ми. Зная, че отчасти си невинен затова, което стана. Ала само отчасти. Вярно е, че неразумната хлапачка започна всичко. Но ти можеше да го прекратиш, нали? Само че не го стори. И аз те разбирам, повярвай ми: това момиче навярно заслужава всички рискове, които си поел. Но сигурно си даваш сметка, че не мога да те оставя жив. Всеки трябва да изпълни ролята си в това произведение, а на мен се пада да те убия. Това е моето задължение, за твоя зла участ. И как да устоя на красивата ирония да възложа задачката на твоите предани войници от бъдещето?

При тези думи той им отправи шеговита усмивка над главата на Том. Сетне отново го загледа продължително, сякаш за последен път обмисляше намеренията си и може би претегляше възможността да постъпи другояче.

— Неизбежно е, Том — рече накрая, свивайки рамене. — Ако не те убия, рано или късно ще я потърсиш пак. Убеден съм, че ще го направиш. Ще я потърсиш пак, защото си влюбен в нея.

Щом чу това, Том не се сдържа и го изгледа с изненада. Вярно ли бе, наистина ли беше влюбен в Клеър? Никога не бе обмислял внимателно този въпрос, защото отговорът нямаше да му послужи за нищо; независимо дали я обичаше или тя бе просто една прищявка, една възможност, която не бе пожелал да пропусне — и в двата случая щеше да се наложи да се махне от живота й. Но сега трябваше да признае, че ако Гилиъм го оставеше жив, най-напред щеше да я потърси, а това можеше да означава само едно — че е влюбен в нея, точно както бе казал шефът му. Да, обичаше я, осъзна Том изумен, обичаше Клеър Хагърти. Обичаше я от мига, в който я видя за пръв път. Обичаше я заради начина, по който го гледаше, заради допира на кожата й, заради начина, по който тя го обичаше. Приятно бе да се загърне със защитната мантия на тази безпределна и безусловна любов, с това вълшебно наметало, което го пазеше от житейския студ, от сланата на дните, караща душата му да трепери, от неспирния вятър, който проникваше през кепенците и нахлуваше в най-съкровените дълбини на съществото му. И разбра, че най-силното му желание бе да може да я обича със същата жар, чувствайки, че осъществява най-важното и благородно действие, на което е способен човекът, действието, за което се е родил, което го удовлетворява и определя: да обича, да обича истински, да обича без друга цел освен радостта, че е способен на това. Тази бе движещата му сила, причината за съществуването му, защото той навярно не можеше да остави никаква следа на тоя свят, но пък можеше да направи някого щастлив и нямаше нищо по-важно от това, нямаше по-важно от следата, която можеше да остави в сърцето на друг човек. Да, Гилиъм беше прав, щеше да я потърси, защото искаше тя да е с него, беше му нужна, за да бъде друг, за да избяга от това, което представляваше. Щеше да я потърси, да, било то за да посрещнат заедно пролетта — или за да рухнат в бездната. Щеше да я потърси, защото я обичаше. И поради това лъжата, която бе заслепила Клеър, преставаше да е лъжа, в крайна сметка тя обичаше някого, който също я обичаше. Ала и любовта на Том, също като тази на Шакълтън, не можеше да я достигне, отклоняваше се някъде, неспособна да намери път към нея. Какво значение имаше, че живееха в една и съща епоха и дори в един и същ град, този загнил Лондон от края на века, щом трябваше да останат тъй далеч един от друг, сякаш ги делеше океан от време?