Феликс Палма - Картата на времето

— Хей, Вечен, веднага ела тук! — извика някой.

Парцалът тозчас се махна и в следващия миг Том долови през почвата екота на тежки, но изящни стъпки. Някой се приближаваше към сцената, без да бърза.

— Изправете го — нареди гласът.

Другарите му го вдигнаха без излишен финес, ала нозете на Том се сгънаха веднага, отказвайки да поддържат тежестта му, тъй че той се преви с почти чувствената отпуснатост на марионетка, на която са срязали конците, и в крайна сметка остана на колене. Една внимателна ръка го хвана за яката на ризата, за да не се просне пак на земята. От това положение, щом успя да преодолее световъртежа и да си фокусира погледа, Том видя без капка изненада как Гилиъм Мъри бавно се приближаваше заедно с кучето си, което подтичваше край него. Предприемачът имаше леко раздразненото изражение на човек, който е бил измъкнат посред нощ от леглото заради някаква дреболия, сякаш бе забравил, че именно той бе поръчал тази засада. Спря на два метра от Том и в продължение на няколко секунди го гледа с ехидна усмивка, наслаждавайки се на жалкото му състояние.

— Том, Том, Том — рече най-сетне с такъв тон, сякаш гълчеше дете, — защо трябваше да стигнем до такова неприятно положение? Толкова ли ти беше трудно да следваш моите простички указания?

Том замълча не толкова поради това, че въпросът беше реторичен, а по-скоро защото се съмняваше, че би могъл да произнесе дори една дума с подутите си устни, пък и устата му бе пълна с кръв и счупени зъби. Възползва се от това, че погледът му се бе прояснил, за да се увери, че действително се намираха само на няколко крачки от ръба на кея. С изключение на Гилиъм, който стоеше пред него, и другарите му, които чакаха заповеди, застанали зад гърба му, мястото явно беше безлюдно. Всичко щеше да се случи в съвсем тесен кръг. Така умираха незначителните хорица — дискретно, без да привличат вниманието, като някакъв боклук, хвърлен посред нощ в реката, докато останалият свят си спеше. А на следващия ден никой нямаше да забележи отсъствието му. Никой нямаше да каже: хей, почакайте, къде е Том Блънт? Не, оркестърът на света щеше да продължи да свири и без него, защото всъщност никога не бе имал нужда от Том, за да завърши партитурата си.

— Знаеш ли кое е най-забавното в цялата история, Том? — попита Гилиъм Мъри спокойно, като се приближи до края на кея и се загледа разсеяно в черните води. — Че нейната любов те издаде.

Том не продума и този път. Само наблюдаваше своя началник, все така потънал в съзерцание на водите на Темза — тази бездънна ракла, където прибираше всичко, което му създаваше проблеми. След малко предприемачът се обърна, за да го погледне с отчасти съжалителна, отчасти развеселена усмивка.

— Да, никога нямаше да узная за вашия романс, ако твоята изгора не бе дошла в канцеларията ми в деня след експедицията, за да ми поиска адреса на някой прароднина на капитан Шакълтън.

Тук Гилиъм направи нова пауза, за да може Том да осмисли чутото, като от смаяното му изражение заключи, че момичето не му бе разказало това, както и сам подозираше. Впрочем не беше особено важно — разбира се, от нейна гледна точка. Гилиъм обаче го бе приел като съдбовна грешка.

— Не знаех какво целеше това момиче — призна той, приближавайки се отново към Том със ситни стъпчици, почти като балерина. — Отпратих я с уклончиви приказки, но ме загложди любопитство и наредих на един от хората си да я следи. Предпочитах да я държа под око, нали знаеш колко ми е неприятно някой да си пъха носа в работата ми. Но госпожица Хагърти явно нямаше интерес да разследва нищо, а точно обратното, нали? Да ти призная, бях извънредно изненадан, когато моят осведомител ми съобщи, че се е срещнала с теб в един чаен салон и после… Е, знаеш какво се случи после в пансион „Пикар“.

Том сведе глава — може би от срам, а може би просто му бе призляло.

— Подозренията ми се оправдаха — продължи Гилиъм, развеселен от неговото смущение, — макар и по начин, твърде различен от очакваното. Смятах да те убия още тогава, въпреки че не можех да потисна възхищението си, че успя да извлечеш такава изгода от ситуацията. Ти обаче направи неочакван ход: отиде до дома на Уелс и това отново събуди любопитството ми. Зачудих се какво целиш. Ако намерението ти бе да разкриеш на писателя, че всичко е измама, не бе избрал подходящия човек. Както веднага разбра, Уелс е единственият в цял Лондон, който знае истината. Но не! Твоята цел бе далеч по-благородна.

Гилиъм говореше, скръстил ръце на гърба си, като крачеше насам-натам пред Том. Дъските на кея скърцаха неприятно под стъпките му. Клекнал на няколко метра встрани, Вечния следеше движенията на стопанина си със смътно любопитство.