Феликс Палма - Картата на времето

— Но защо да продължаваме тази история? — рече в този миг предприемачът, който не подозираше какви мисли минават през главата му. — Това ще е все едно да й поставим по-лош финал, далеч не толкова вълнуващ, не мислиш ли? Най-добре ще е да изчезнеш, Том, и историята да приключи както трябва. Девойката ще е щастлива при всички случаи.

Гилиъм Мъри изправи туловището си и отново го загледа от висините с научен интерес, сякаш бе някакъв експонат в стъкленица с формол.

— Не й причинявай зло — изломоти Том.

Гилиъм поклати глава с престорено възмущение.

— Разбира се, че не бих го сторил, Том! Нима не проумяваш? Без теб момичето не представлява никаква опасност за мен. Надали ще повярваш, но и аз си имам скрупули. Не трепя хора наляво и надясно, Том.

— Името ми е Шакълтън — изплю Том през зъби. — Капитан Дерек Шакълтън.

Предприемачът прихна да се смее.

— В такъв случай нямаш повод за тревога, защото ще възкръснеш, обещавам ти.

След тези думи му се усмихна за последен път и направи знак на другарите му.

— Хайде, господа. Да приключваме с тая работа и да вървим да спим.

Следвайки заповедта, Джеф и Брадли вдигнаха Том от земята. В същото време Майк Спаръл донесе един огромен камък, овързан с въже, чийто край завързаха за нозете на Том; после му вързаха и ръцете зад гърба. Гилиъм наблюдаваше тези приготовления с доволна усмивчица.

— Готово, момчета — рече Джеф, след като провери здравината на двата възела. — Да приключваме.

Той и Брадли отново вдигнаха Том във въздуха и го отнесоха до ръба на кея, а Майк носеше камъка, който трябваше да го прикове към дъното. Том гледаше тъмните води без никакво вълнение. Изпитваше странното спокойствие на онзи, който знае, че животът му вече не е в неговите ръце. Гилиъм се приближи до него и енергично стисна рамото му.

— Сбогом, Том. Ти беше най-добрият Шакълтън, който можех да намеря, но такъв е животът — рече той. — Поздрави Пъркинс от мен.

Другарите му залюляха тялото му, преброиха до три и го хвърлиха във водата заедно с камъка. Том смогна да поеме голяма глътка въздух, преди да се сблъска с водната повърхност. Речният студ дойде като шок, който мигом прогони обзелата го летаргия. Това му се стори последната гавра на съдбата: защо му трябваше да е бодър именно сега, когато не му предстоеше друго, освен да се удави? В първия миг потъна хоризонтално, но тежкият камък веднага дръпна нозете му надолу, изправяйки го отвесно, и Том се понесе с удивителна бързина към дъното на Темза. Примигна няколко пъти в опит да различи нещо сред зеленикавите води, но нямаше кой знае какво за гледане, освен заоблените дъна на гемиите, които се поклащаха на повърхността, и трепкащия кръг светлина, начертан от единствения фенер на кея. Камъкът скоро стигна дъното и овързаният Том остана да виси на около двайсет или трийсет сантиметра над него, олюлявайки се леко от течението като детско хвърчило. Запита се колко ли би могъл да издържи, без да диша. Но нима имаше значение? Не беше ли абсурдно да се противи на неизбежното? Все пак, макар и да знаеше, че това само ще забави смъртта му, стисна здраво устни. Отново се задейства досадният инстинкт за оцеляване, но сега Том осъзнаваше причината за внезапното си желание да оживее. Изведнъж бе разбрал кое е най-лошото в смъртта — това, че тя го лишаваше от всяка възможност да се промени и че когато вече нямаше да е на този свят, останалите щяха да видят единствено онази отвратителна картина, в която щеше да изкристализира неговият живот. Остана така, увиснал във водата, в продължение на мигове, които му се сториха безкрайни и мъчителни, чувствайки как дробовете му пламтят, а слепоочията му пулсират оглушително, докато накрая взе да не му достига въздух и пряко волята си отвори уста. Водата нахлу в гърлото му, изпълвайки енергично белодробните му кухини, при което заобикалящият го свят стана още по-неясен. Тогава Том разбра, че това е краят, че след броени секунди ще изгуби съзнание.

Въпреки всичко успя да види появата му. Видя го как изникна в далечината през водната завеса и закрачи към него по дъното на реката с тежките си железни нозе, безразличен към средата, в която се намираше. Том предположи, че лишеният му от кислород мозък го е поканил да излезе от сънищата му и да се разходи в реалността, макар че бе пристигнал прекалено късно: намесата му бе излишна, щеше да се удави и без негова помощ. А може би бе дошъл просто да позлорадства, гледайки го как умира, застанал срещу него в мъглявите обятия на водата.