Феликс Палма - Картата на времето

Когато светът отново стана устойчив, Том се помъчи да се изправи, чувствайки се ужасно натъртен, а няколко метра по-нататък Джеф се опитваше да проведе същата операция, като редуваше ругатни със стенания. Тогава Том си даде сметка, че в онези кратки мигове преди пристигането на другите щяха да са един на един, а това бе предимство, което не биваше да пропуска. Джеф обаче бе прекалено бърз. Връхлетя го, преди да е успял да се изправи напълно, и отново го събори на земята. Гърбът му здравата изпращя, но въпреки това, докато ръцете му се бореха с тези на другаря му, които се опитваха да го сграбчат за гърлото, успя да опре крак в гърдите му и да го отхвърли от себе си. Джеф полетя назад, но от усилието Том усети изгаряща болка в мускулите на бедрото. Пренебрегна я и се изправи криво-ляво срещу своя противник. Файтонът бе спрял в далечината, едната от вратите му висеше като счупено крило на птица, а Брадли и Майк тичаха към тях. Като претегли набързо шансовете си, Том реши, че най-добре би било да избегне една схватка, която нямаше изгледи да спечели, и хукна към по-оживените улици, отдалечавайки се от безлюдната пристанищна зона.

Не знаеше откъде се бе появило това внезапно желание да оцелее, когато само допреди няколко часа копнееше за вечния покой на смъртта. Въпреки всичко тичаше с цялата бързина, която му позволяваха разтуптяното сърце и раздиращата болка в крака, като се опитваше да се ориентира в нощния мрак. Чувайки зад себе си тропота на своите преследвачи, свърна в първата улица, която му се изпречи, но за зла беда веднага се озова в сляп сокак. Том изруга тухлената стена, която му препречваше пътя, и се обърна бавно и примирено. Другарите му го чакаха в началото на уличката. Е, сега започва истинската битка, рече си той, и закрачи със спокойно безразличие към мястото, където го причакваха неговите палачи, като се стараеше да не куца и стискаше пестници. Очевидно не можеше да се справи и с тримата, но нямаше намерение да се предаде току-така. Дали неговата жажда да оцелее щеше да се окаже по-силна от тяхното желание да го убият?

Когато стигна до тях, Том ги поздрави с ироничен поклон. Нямаше шпагата на Шакълтън, но чувстваше как неговият дух пламти в гърдите му. „Все е нещо“, каза си. Призрачната светлина на най-близкия уличен фенер едва осветяваше сцената, тъй че лицата им оставаха в сянка. Никой не продума, защото нямаше какво повече да се каже. По заповед на Джеф палачите на Том бавно го обкръжиха като боксьори, които преценяват своя съперник. Тъй като явно никой не искаше да поеме инициативата, той заключи, че му предоставят шанса да подхване пръв тази неравна борба. Запита се от кого ли да започне, докато другарите му бавно обикаляха около него. Пристъпи към Майк с вдигнат юмрук, но в последния момент направи финт и нанесе удара на неподготвения Джеф. Улучен право в лицето, той се свлече на земята. С крайчеца на окото си Том зърна атаката на Брадли. Избегна удара му, като се отдръпна леко, при което другият изгуби равновесие, а Том се възползва от неговата уязвимост и заби юмрук в стомаха му, карайки го да се превие на две. Затова пък не можа да избегне пестника на Спаръл. Ударът му бе жесток. Светът изгуби своята плътност, устата на Том се напълни с кръв и той едва успя да се задържи на крака. Гигантът обаче нямаше намерение да го остави да си отдъхне. Преди да се е съвзел, Том получи друг свиреп удар — този път в челюстта, която изпращя обезпокоително — и рухна на земята. Почти веднага върхът на един ботуш яростно се заби в ребрата му, заплашвайки да ги строши, и Том разбра, че е победен. Това бе краят на схватката. Ударите, които заваляха тогава, му подсказаха, че Джеф и Брадли също са се присъединили към побоя. В този миг през гъстата мъгла от болка съгледа на земята книгата на Уелс, която навярно се бе изтърсила от джоба му по време на борбата. Цветето на Клеър бе изпаднало от страниците й и сега лежеше нелепо в калта — бледожълта светлинка, която сякаш щеше да угасне всеки миг, подобно на собствения му живот.

Когато ударите най-сетне престанаха, Том стисна зъби и въпреки болката протегна ръка, за да достигне цветето на Клеър, но не успя, защото някой го хвана за косите и го повдигна.

— Не беше зле, Том, никак не беше зле — прошепна Джеф Уейн в ухото му, придружавайки думите си с нещо подобно на кикот или може би стон. — За жалост, напразно се стара, защото краят ти ще е все същият.

Сетне нареди на Майк Спаръл да го хване за краката и Том се озова във въздуха, понесен нанякъде от палачите си; замъгленото му съзнание слабо се интересуваше къде отиват. След няколкоминутно клатушкане другарите му отново го стовариха на земята като вързоп. Тогава до слуха му достигнаха шепотът на морето и потракването на лодките, което потвърди най-лошите му подозрения: бяха го отнесли на кея, вероятно с цел да приключат работата, като го хвърлят във водата. За момента обаче никой не казваше и не правеше нищо. Почти изпаднал в несвяст, Том се изкушаваше да се предаде на това състояние, но нещо му попречи: не особено неприятният допир на нещо меко и топло до подпухналите му страни. Като че ли някой от другарите му бе решил да му придаде приличен вид преди смъртта, почиствайки кръвта от лицето му с насмолен парцал.