Феликс Палма - Картата на времето

Това е всичко, любов моя. След няколко месеца нашата история ще започне за теб. За мен обаче тя приключва сега, когато слагам точка на настоящото писмо. Но не ще ти кажа окончателно „сбогом“, което да попари всяка надежда да се видим отново, защото, както ти казах преди, ще живея с надеждата, че ще се върнеш да ме потърсиш. За целта ще трябва само да следваш уханието на цветето, което ще намериш в плика.

С унила въздишка Уелс сгъна писмото, което Том му бе донесъл, и го остави на масата. Сетне взе плика и го изтърси над дланта си, но вътре нямаше нищо. Какво очакваше? Цветето не беше за него. Седнал в кухнята, огряна от следобедното слънце, той разбра, че си е правил прекалено големи илюзии. Макар и да изглеждаше обратното, не той бе главният герой на този роман отвъд времето. Видя самия себе си — със смешно протегната празна ръка, сякаш искаше да провери дали вътре в къщата вали дъжд. И без да ще, се почувства като натрапник в тази любовна история, като гнилата половина на ябълката.

Том изключително грижовно постави чупливото цвете между страниците на единствената книга, която притежаваше — многострадалния екземпляр от „Машината на времето“. Бе решил да подари на Уелс писмата на Клеър като своего рода възнаграждение за оказаната услуга, но най-вече защото чувстваше, че те са си за писателя; затова пък прибра нарциса, сложен в последния плик, защото смяташе, че поне цветето му принадлежи. Пък и за Том то съдържаше по-ясно послание, отколкото писмата.

Легна в кревата и се запита какво ли щеше да стане с Клеър Хагърти сега, когато фазата на писмата бе приключила, което за нея бе доказателство, че действително е преживяла любовен роман с човек от бъдещето. Представи си я как мисли за него всеки ден, точно както му бе писала, от зори до мрак, без да съжалява, че годините се нижат и истинският живот — този, който трябваше да живее — се изплъзва между пръстите й. Тази несправедлива участ, която я бе сполетяла с негов принос — или по-точно, по негова вина, — го натъжаваше дълбоко, но не му хрумваше нищо, което би могло да оправи ситуацията, вместо да я утежни още повече. Единствената му утеха бе, че в едно от писмата си Клеър го уверяваше, че ще умре честита. И може би това бе едничкото, което имаше значение. Навярно за нея бе по-голямо щастие да изживее такъв невъзможен роман, отколкото да се омъжи за някого от ухажорите си. Ако това бе истина, не беше важно, че щастието й се дължи на лъжа, стига тя никога да не узнаеше това, стига до края на дните си да вярваше, че е обичала капитан Дерек Шакълтън и е била обичана от него.

Том престана да мисли за съдбата на момичето и се съсредоточи върху своята. Благодарение на това, че се бе крил и спал из полята, бе успял да запази живота си достатъчно дълго, за да спаси и този на Клеър, както си бе поставил за цел. Сега бе готов и дори нетърпелив да умре, защото вече нямаше какво да прави на този свят, освен да продължи да живурка някак, което му се струваше ужасно изморително и безсмислено занимание, пък и още по-трудно осъществимо със спомена за Клеър, забит в душата му като досадна треска. Бяха минали дванайсет дни, откак се бе срещнал с момичето в чаения салон пред очите на цял Лондон, а убиецът, нает от Гилиъм, все още не бе успял да го открие. Не можеше да разчита и на Соломон, който явно бе предпочел да остане в сънищата му. Все пак някой трябваше да го убие, инак щеше да умре от глад. Дали пък не трябваше да улесни своя палач? Към тези неясноти се прибавяше още нещо: след дванайсет дни щеше да се проведе третата експедиция до 2000 г., поради което скоро щяха да започнат репетициите. Да не би Гилиъм да го чакаше да се появи на Грийк Стрийт, за да го очисти собственоръчно в леговището си? Да отиде на първата репетиция би означавало да се навре доброволно в устата на вълка, но Том знаеше, че в крайна сметка ще го направи, па макар и само за да разреши веднъж завинаги неясната си съдба.

В този миг някой заблъска силно по вратата на стаята му. Том се надигна като пружина, но не направи опит да отвори. Остана в очакване, напрегнал всичките си мускули, готов за каквото и да е. Дошъл ли бе най-сетне неговият час? След миг градушката от удари се повтори.

— Том? Там ли си, лентяй такъв? — измуча някой отвън. — Отваряй де, инак ще трябва да разбия вратата.

Веднага позна гласа на Джеф Уейн. Пъхна романа на Уелс в джоба си и отвори вратата неохотно. Джеф нахълта в стаята и въодушевено го сграбчи в прегръдка на питон. Брадли и Майк го поздравиха от площадката на стълбището.