Феликс Палма - Картата на времето

Тогава чу гласа на Уелс: „Ще ми донесеш ли нейното писмо, макар че вече няма да е нужно да му отговарям?“ Том се извърна и го погледна с дълбока тъга, макар че не знаеше дали изпитваше жал към писателя, към самия себе си или може би към Клеър. Най-сетне кимна малко злокобно и излезе. Едва когато се отдалечи достатъчно от дома на Уелс, отвори плика и зачете.

Любов моя,

В моя свят няма нарциси, няма и следа от каквото и да е цвете, но те уверявам, че докато четях писмото ти, почти усетих уханието им. Да, виждам се до теб, в градината, за която ми говориш. Представям си я, поддържана грижливо от твоите седефени ръце, а някакъв пеещ фонтан навярно ни приспива нежно. По някакъв начин, любов моя, благодарение на теб, подушвам нарцисите чак оттук, от другия бряг на времето.

Том оброни унило глава, като си представи как щеше да се развълнува Клеър от тези думи, и отново изпита жал към нея и огромно отвращение от самия себе си. Момичето не заслужаваше такава измама. Тези писма несъмнено щяха да й спасят живота, но всъщност само поправяха вредата, които й бе нанесъл така себично, просто за да потуши огъня в слабините си. Не можеше да се чувства горд, че е предотвратил самоубийството й, и просто да забрави за цялата работа, оставяйки Клеър да си опропасти живота заради една лъжа, да се погребе жива заради една празна мечта. Дългата разходка до хълма проясни мислите му и той най-сетне стигна до извода, че едничкото изкупление, което би успокоило съвестта му, бе да я обича в действителност, да сбъдне онази любов, заради която тя бе готова да се пожертва. Другояче казано, Шакълтън трябваше да се завърне от далечната 2000 г. и да рискува живота си за Клеър, точно както жадуваше тя. Това бе единственото, което можеше напълно да поправи грешката му — но същевременно и единственото, което не бе в състояние да стори.

Тъкмо си блъскаше главата над този проблем, когато — за своя изненада — съгледа девойката, застанала до дъба. Въпреки разстоянието веднага я позна. Закова се на място, смаян до немай-къде. Колкото и да изглеждаше невероятно, Клеър стоеше до дървото и се пазеше от слънцето с чадърчето, което той й бе донесъл през времето. В подножието на хълма различи и една карета, чийто кочияш клюмаше отегчен на капрата. Том изтича да се скрие зад едни храсталаци, преди някой от двамата да е забелязал, че не са сами сред този пейзаж. Какво ли правеше Клеър там? Но отговорът беше очевиден: момичето го чакаше. Да, Клеър чакаше него или по-точно, чакаше Шакълтън да изникне от въздуха, пристигайки от 2000 г. Неспособна да се примири с отсъствието му, тя бе решила да се опълчи срещу съдбата и да действа; и какво по-просто от това, да отиде на мястото, където се появяваше капитанът, за да прибира писмата си. Отчаянието бе подтикнало Клеър към непредвиден ход. Скрит зад храстите, Том се прокле, задето не бе предугадил тази възможност, и то при положение, че това момиче вече ясно му бе показало своята съобразителност и смелост.

Почти цяла сутрин се спотайва там, наблюдавайки тъжно как тя обикаля край дъба. Накрая, надвита от умората, се качи в каретата и се върна в Лондон. Тогава Том се измъкна от скривалището си, остави писмото под камъка и също се прибра в града. Докато вървеше, си спомни скръбните слова, с които Уелс бе завършил последната си поръчка:

Изпитвам безкрайна мъка, съзнавайки, че това е последното писмо, което ти пиша, любов моя. Ти самата ми го каза и ти вярвам и за това. С радост бих продължил да ти пиша, докато се срещнем следващия май, но ако съм узнал нещо от цялата работа, то е, че бъдещето е написано и ти си го прочела. Поради това мисля, че нещо ще се случи, за да ми попречи да ти изпращам повече писма — вероятно възбраната, наложена на машината, и отмяната на моята мисия, която не дава никакви резултати. Сега, както можеш да си представиш, съм обзет от противоречиви чувства: от една страна се радвам, че за мен това не е окончателно сбогуване, тъй като скоро ще те видя, но от друга, сърцето ми се къса при мисълта, че ти вече не ще получиш вест от мен. Ала това не означава, че любовта ми ще угасне. Тя ще се запази, обещавам ти, защото ако има нещо, в което да съм сигурен, то е, че ще продължа да те обичам, Клеър.

Обляна в сълзи, Клеър седна на писалището, отрони дълбока въздишка и потопи перото в мастилницата.

Това е и моето последно писмо, любов моя, и макар че бих се радвала най-напред да ти кажа колко те обичам, трябва да съм честна пред себе си и да ти призная със срам, че преди няколко дни направих нещо безразсъдно. Да, Дерек, явно не съм толкова силна, колкото си мислех, и отидох при дъба с намерението да чакам твоята поява. Отсъствието ти е твърде мъчително за мен. Имах нужда да те видя, та дори това да промени тъканта на времето. Ала ти цяла сутрин не се появи, а аз не можех да се измъкна за по-дълго време от бдителната ми майка. Достатъчно трудно е да залъгвам Питър, кочияша, за да не заподозре нещо. Какво ли щеше да си помисли, ако те бе видял да изникваш до дъба като по чудо? Предполагам, че цялата работа щеше да се разплете и това щеше да предизвика някаква времева катастрофа. Сега си давам сметка, че постъпих като глупаво и безотговорно момиченце, защото, дори да успеех да те скрия от Питър — който, колчем го помоля да ме закара там, ме гледа слисан, макар че засега пази тайната пред майка ми, — нашата непредвидена среща пак би променила тъканта на времето. В такъв случай ти нямаше да ме видиш за пръв път на 20 май 2000 г., тъй че всичко щеше отведнъж да се обърка и нищо нямаше да се случи така, както е писано. Но ти, за щастие, не се появи — макар че нищо не би ме зарадвало повече — и няма за какво да съжаляваме. Предполагам, че си пристигнал следобеда, защото на следващия ден твоето красиво и последно писмо беше там. Надявам се, че ще извиниш безотговорната ми постъпка, Дерек, която ти признах от желание да не крия от теб дори недостатъците си; и за да ми простиш още по-лесно, ти изпращам един подарък от все сърце, тъй че да разбереш що е цвете.