Феликс Палма - Картата на времето

Дори по-рано от очакваното се озова пред една градина, поддържана с безспорно голяма грижливост и с малък фонтан в единия край. През оградата се подаваха лениво цветя с големи, бледожълти венчелистчета. Тъй като по цялата улица нямаше друга градина, която да може да съперничи по красота на тази, Уелс заключи, че цветята пред него трябва да са въпросните нарциси. Елегантната къща отвъд тях, следователно, бе домът на Клеър Хагърти — непознатата, в която се преструваше, че е влюбен, и то с такава страст, каквато не показваше към жената, действително обичана от него. Не желаейки да разсъждава прекалено над този парадокс — който, впрочем, бе в съзвучие с противоречивия му характер, — той се приближи до решетестата ограда и почти пъхна нос между пръчките й с намерението да зърне през оловните стъкла на прозорците нещо, което да оправдае спешното му отиване там.

Именно тогава забеляза момичето, което го наблюдаваше с лека изненада от единия край на градината. Осъзнал, че е разкрит, Уелс се опита да се държи нормално, но реакцията му далеч не изглеждаше естествена, най-вече защото веднага разбра, че тази девойка, която го гледаше подозрително, не можеше да е друга освен Клеър Хагърти. Постара се да се успокои, като същевременно й отправи безобидна, абсурдно вежлива усмивка. „Прекрасни нарциси, госпожице — рече с изтънял глас, — ароматът им се усеща още от началото на улицата“. Тя се усмихна и се приближи малко — достатъчно, за да може писателят да види ясно хубавото й лице и крехката й осанка. Най-сетне я виждаше на живо, па макар и облечена. И въпреки леко чипото носле, което разваляше ведрата й красота на гръцка статуя — или може би тъкмо заради него, — определено му се стори прелестна. Значи това бе получателката на писмата му, неговата любима на ужким. „Благодаря, господине, много сте любезен“ — рече тя в отговор на комплимента му. Уелс отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо, но веднага я затвори пак. Всичко, което искаше да й каже, бе в разрез с правилата на играта, в която се бе съгласил да участва. Не можеше да й каже, че — ако и да изглежда нисичък и незначителен човечец — именно той пише онези слова, без които тя твърдеше, че не може да живее. Нито пък можеше да й каже, че знае абсолютно точно как тя изпитва плътската наслада. А още по-малко можеше да й разкрие, че цялата работа е фарс, и да я предупреди да не посвещава живота си на тази любов, съществуваща само в съзнанието й, защото няма никакви пътувания във времето и никакъв капитан Шакълтън, който да воюва с автоматите през 2000 г. Кажеше ли й, че всичко е една засукана лъжа, чиято цена щеше да е нейният живот, това бе равнозначно да й връчи пистолет, с който да се застреля право в сърцето. Тогава забеляза, че тя на свой ред го оглежда с любопитство, сякаш лицето му й се струваше познато. От страх да не бъде разпознат, Уелс повдигна ръка към шапката си, направи вежлив поклон и поднови разходката си, като се стараеше да не крачи прекалено бързо. Заинтригувана, Клеър погледа след него в продължение на минута-две, сетне сви рамене и си влезе вкъщи.

Притаен зад една стена на отсрещния тротоар, Том Блънт я видя как се скри в жилището. Тогава излезе от скривалището си и поклати глава. Появата на Уелс го бе изненадала, макар и не твърде много. Писателят също не би се учудил особено, ако го бе заварил там. Очевидно и двамата не бяха устояли на изкушението да издирят къщата на девойката, чийто адрес тя хитроумно бе разкрила с надеждата, че Шакълтън ще може да я намери, в случай, че се върне.

Том се прибра в убежището си на Бъкъридж Стрийт, не знаейки какво да мисли по отношение на Уелс. Дали писателят се бе влюбил в нея? Едва ли. Навярно бе отишъл до дома й, подтикван просто от любопитство. Та нали и самият Том — ако беше на мястото на Уелс — би пожелал да види как изглежда онази, към която трябваше да отправя слова, които вероятно никога не би казал дори на собствената си съпруга. Просна се в неудобното легло ужасно изморен, но постоянното нервно напрежение, в което се намираше, не му позволи да поспи повече от два часа и още по тъмно се отправи към къщата на писателя. С тези дълги преходи поддържаше формата си по-добре, отколкото с тренировките, на които го подлагаше Мъри. Впрочем, наемникът на последния не се бе вяснал отново, за да накаже най-сетне наглостта, с която Том нарушаваше заповедите му, но това не бе причина да отслабва бдителността си.

Уелс го чакаше, седнал на стъпалата пред вратата. Явно и той не бе особено отпочинал. Изглеждаше посърнал, а очите му, които светеха със странен блясък, бяха опасани с тъмни кръгове. Вероятно бе будувал цяла нощ, пишейки писмото, което сега държеше в ръцете си. Щом го видя, го поздрави с лаконично кимване и му подаде посланието, като избягваше погледа му. Том го взе и тъй като също не желаеше да нарушава това мълчание, наситено с неизказани, но пределно ясни неща, понечи да си тръгне.