Феликс Палма - Картата на времето

Любов моя,

Нямаш представа какво означават за мен твоите писма. Зная, че ще получа още само едно и това буди у мен дълбока тъга. Но те уверявам, че ще бъда силна, че духът ми не ще уние, че не ще престана да мисля за теб и да те усещам до мен във всеки миг от моите дълги дни. И, разбира се, не ще допусна друг мъж да опетни нашата любов, макар че не ще те видя никога вече. Предпочитам да живея със спомена за теб, при все че майка ми, на която, то се знае, не съм разказала нищо — за нея моето влюбване би било нереално, защото тя би те възприела просто като безполезен мираж, — неспирно ми урежда срещи с най-заможните ергени в квартала. Аз ги приемам вежливо, а после се забавлявам, като им изнамирам какви ли не абсурдни недостатъци, за да ги отхвърля — за голямо изумление на майка ми. С всеки изминал ден репутацията ми се руши все повече; на път съм да се превърна в стара мома, която ще посрами семейството си. Но какво ме е грижа за мнението на другите? Нали съм твоята любима, любимата на храбрия капитан Дерек Шакълтън, при все че трябва да те обичам тайно. Като изключим тези досадни срещи, остатъка от деня, любов моя, го посвещавам на теб, защото, макар и да ни делят векове, съм се научила да те усещам край мен като някакво ухание. Чувствам те до мен във всеки миг, чувствам нежния ти поглед, макар понякога да ме натъжава това, че не мога да те докосна, че присъствието ти е само един безплътен спомен, че не можеш да споделиш нищо с мен. Че не можем да се разхождаме под ръка из Грийн Парк, че не можеш — уловил ръката ми — да видиш как се спуска вечерта над езерото Серпентина, или да вдъхнеш аромата на нарцисите, които отглеждам в градината си и които, според моите съседки, изпълват с уханието си Сейнт Джеймс Стрийт.

Писателят го чакаше в кухнята, както и предишните пъти. Том безмълвно му подаде писмото и си тръгна, без да чака подкана. Какво ли можеше да му каже? Макар и да знаеше, че това не е вярно, не можеше да прогони усещането, че Клеър се обръща към писателя, а не към него. Чувстваше се като натрапник в тази любовна история, като гнилата половина на ябълката. Щом остана сам, Уелс разгъна писмото и плъзна жаден поглед по акуратния почерк на момичето:

Въпреки всичко, Дерек, ще те обичам, докато животът ми угасне, и никой не ще може да отрече, че съм била щастлива. Все пак трябва да ти призная, че невинаги е лесно. Ти твърдиш, че не ще те видя никога вече и това, въпреки цялата ми сила, ми се струва тъй непоносимо, че на моменти се опитвам да се окуража с мисълта, че може би грешиш. Това не означава, че се съмнявам в думите ти, любов моя — разбира се, че не. Но онзи Дерек, който ги произнесе в чаения салон, само се водеше по моите думи, изречени сега; онзи Дерек, който ме люби в пансиона, а сетне побърза да се върне в своето време, онзи Дерек, който ти все още не си, едва ли ще понесе да не ме види повече и така ще нагласи нещата, че да се върне при мен. Какво ще стори онзи Дерек — това не знаем ни ти, ни аз, защото неговите стъпки излизат от кръга. В това ми е надеждата, обич моя. Наивна, може би, но тъй необходима! Дано те видя отново. Дано уханието на моите нарциси те доведе при мен.

Уелс сгъна писмото, прибра го в плика и го остави върху масата, където дълго време се взира в него. После стана и взе да обикаля из кухнята, седна отново, стана пак, направи още няколко обиколки и най-сетне тръгна към гарата на Уокинг да наеме файтон. „Отивам в Лондон да свърша една работа“ — обясни преди това на Джейн, която работеше в градината. По пътя се стараеше да овладее разтуптяното си сърце.

В този следобеден час Сейнт Джеймс Стрийт сякаш дремеше в спокойно безмълвие. Уелс нареди на кочияша да спре в началото на улицата и помоли да го изчака. Нагласи си шапката, оправи си папийонката и жадно подуши въздуха като хрътка. След вдишването заключи, че слабият, донякъде подобен на жасминовия и подтикващ към мечтание аромат, който се долавяше през миризмата на конски тор, би трябвало да е от нарциси. Допадаше му символиката, която цветето внасяше в цялата картина; бе чел някъде, че нарцисът — противно на всеобщото вярване — не е наследил името си от красивия гръцки бог, а го дължал на наркотичните си свойства. Луковицата му съдържала алкалоиди, способни да предизвикват халюцинации, и тази особеност се стори на Уелс поразително съответна на случая. Та не бяха ли те тримата — момичето, Том и самият той — в плен на халюцинация? Огледа улицата, дълга и сенчеста, и закрачи по тротоара с нехайния вид на човек, който се разхожда, но докато се движеше към предполагаемия източник на уханието, усети, че устата му пресъхва. Защо бе отишъл там, какво целеше? И сам не знаеше с точност. Знаеше само, че изпитва нужда да види момичето, да даде конкретно лице на онази, към която отправяше пламенните си слова; или, ако не успееше да зърне нея, да види поне къщата, от която тя пишеше красивите си писма. Може би това щеше да е достатъчно.