Хари Харисън - Планетата на прокълнатите

Точно срещу илюминатора имаше малка кушетка, откъдето можеха да се любуват на Дис.

— Ужасявам си при мисълта, какво може да сполети магтерите, след като бъде отделен мозъчният паразит — заговори тя. — Ако организма им не е в състояние да понесе сътресението, те ще се превърнат в безмозъчни обвивки. Нямам никакво желание да присъствам на тези експерименти. Оставям на ньордците да намерят най-хуманното решение.

— Уверен съм, че ще го сторят — рече Брайън.

— Ами ние двамата? — попита тя и се отпусна в прегръдката му. — Трябва да призная, че не съм докосвала човек с по-висока телесна температура от твоята. И това ако не е вълнуващо.

Брайън я погледна объркан. За разлика от нея, той не умееше толкова бързо да забравя неприятните преживявания и да насочва вниманието си към ежедневните удоволствия.

— Добре де, какво за нас двамата? — попита я с добре изиграно безразличие.

Тя се усмихна и приближи лицето си до неговото.

— Помниш ли, онази нощ в болничната стая, съвсем не беше толкова нерешителен? Не съм забравила нищо от онова, което ми каза тогава. Нито от онова, което направи. Не можеш да се държиш така, сякаш сме чужди, Брайън Бранд. Питам те съвсем открито, както би постъпила всяка една от твоите нахакани анвхарски момичета. Какво ще правим сега? Ще се оженим ли?

Брайън изпитваше истинско удоволствие от това, че държи стройното й тяло в прегръдките си и усеща допира на косата й до лицето си. И двамата споделяха това усещане, толкова по-грубо прозвучаха думите му:

— Лиа — мила! Ти знаеш какво означаваш за мен, но сигурно си даваш сметка, че никога не можем да се оженим.

Тя замръзна, а след това се отскубна от прегръдката му.

— Ах, ти, тлъсто егоистично парче месо! Какво искаш да кажеш? Харесвам те, Лиа, много приятно ми беше да се забавлявам с теб, поиграхме си добре, но сигурно не мислиш, че мога да отведа момиче като теб в къщи при ама!

— Лиа, почакай — прекъсна я той. — Не бива да говориш така. Това, което ти казах, няма нищо общо с чувствата ми към теб. Но бракът означава деца, а ти като специалист по биология знаеш достатъчно за земните гени…

— Нескопосан дръвник! — изхлипа Лиа и го зашлеви. Брайън не помръдна, не направи никакъв опит да я спре. — Не го очаквах от теб, след всичките ти превземки, че си ме разбирал. Но жалкото ти мозъче може да мисли само за глупостите, които са ви надрънкали за дегенериралите земни гени. Ти си като всички нафукани селяндури от провинциалните планети. Знам с каква надменност гледате на нашия дребен ръст, на алергиите, хемофилията и всички други недъзи, които си предаваме от поколение на поколение. Мразите ни…

— Но аз въобще не говорех за това — прекъсна я той с разтреперан глас. — Не се съмнявам, че гените, които носиш, крият в себе си сила и жизненост. Имах пред вид моите гени — те са смъртоносни. Дори и да заченеш от мен, моето дете ще се роди мъртво, а може да погуби и теб. Именно ти принадлежиш към расата на homo sapiens, а аз съм просто наскоро появила се мутация.

Лиа се вцепени от думите му. Те разкриваха една истина, която знаеше от самото начало, но не желаеше да признае, дори пред себе си.

— Земята е наш дом, люлка на цялото човечество — продължи той. — Вярно е, че през последните няколко хиляди години немалко болести и недъзи са били запазени в генетичния материал. Но това едва ли може да се сравни с милионите години, които са били нужни, за да се появи човекът. Как мислиш, колко от новородените на Земята оцеляват до първата година от живота си?

— Ами… почти всички. Смъртността е по-малко от един процент… да си призная, не помня точната цифра.

— Земята е наш дом — повтори тихо той. — Когато човек напусне своя дом и трябва да се адаптира към живота на другите планети, той заплаща скъпо. Цената на адаптацията са мъртвородените деца. Успешната мутация оцелява, неуспешната загива. Такъв е суровият закон на естествения отбор. Погледни мен, аз съм пример за успешна мутация. Но майка ми трябваше да роди шест мъртви деца, преди да се появя на бял свят. Всичко това ти е известно, нали, Лиа?

— Да зная, зная… — тя захлупи лицето си в шепи. Брайън я притисна към себе си и този път тя не се дръпна. — Знаех го като биолог, но вече ми втръсна да бъда учен, най-добрият сред всички, по-добра дори от мъжете наоколо. Когато си мислех за теб, правех го като жена и не смеех да си отворя очите за казаното от теб. Имам нужда от някой, Брайън, нуждая се от теб, защото те обичам повече от всичко. — Тя спря за миг за да избърше очите си. — Отиваш си у дома, нали? На Анвхар. Кога тръгваш?