Айзък Азимов - Роботите на зората

Той затвори плътно очи. Клепачите също можеха да играят ролята на преграда, но Бейли не се осмели да заспи.

Вратата на колата отдясно се отвори. Чу лекото прошумоляване като от въздишка. Усети как нахлу студеният, влажен повей, как температурата падна, как нахлу миризмата на влажна зеленина. Тя прогони слабата, приятелска миризма на масло и тапицерия, която му напомняше по някакъв начин за Града. Бейли се зачуди, дали някога щеше да го види отново.

Той отвори очи и се почувства странно под вперения в него поглед на някакъв робот, който отплува встрани, без в действителност да помръдва. На Бейли му се зави свят.

Роботът се виждаше като малко по-тъмна сянка на фона на мрака отвън и изглеждаше доста голям. Изглеждаше способен на всичко.

— Извинете, сър — каза той. — Не бяхте ли придружаван от два робота?

— Отидоха си — промърмори Бейли, като се преструваше, че му е много зле, макар да съзнаваше, че от преструвки няма смисъл. Едно по-ярко проблясване в небесата се промъкна под клепачите му, които сега бяха притворени.

— Отишли са си! Къде са отишли, сър? — После, докато чакаше отговор, добави — Не ви ли е добре, сър?

Дълбоко в някакво потайно кътче от мозъка си, което все още беше способно да разсъждава, Бейли усети далечен пристъп на задоволство. Ако роботът не беше специално инструктиран, щеше да се отзове на очевидните признаци на лошото състояние на Бейли, още преди да направи каквото и да било друго. Трябва да е получил предварително твърди и категорични указания за важността на роботите, за да попита първо за тях.

Всичко си пасваше.

Бейли се помъчи да си придаде сила и нормален вид, с каквито не разполагаше, и отвърна:

— Добре съм. Не берете грижа за мен.

Вероятно за един обикновен робот това нямаше да бъде убедително, но този беше толкова съсредоточен върху Данил (очевидно), че отговорът го задоволи напълно.

— Къде са отишли роботите, сър? — повтори той.

— Върнаха се в Института по роботика.

— В Института? Защо, сър?

— Извика ги Главният роботик Амадиро и им нареди да се върнат. Аз ги чакам.

— Но защо не тръгнахте с тях, сър?

— Главният роботик Амадиро не искаше да се излагам на бурята. Той ми нареди да остана тук. Следвам нарежданията на Главния роботик Амадиро.

Бейли се надяваше с повторението на изпълненото с престиж име, в съчетание с титлата и с повторението на думата „нареждане“, да въздейства на робота, като го накара да го остави в колата.

От друга страна, ако те бяха специално инструктирани да върнат обратно Данил, и ако той успееше да ги убеди, че Данил е вече на път към Института, тяхната загриженост по отношение на робота щеше да намалее. Щяха да имат време да си помислят пак за Бейли. Биха казали…

— Но вие май не изглеждате добре, сър — каза роботът.

Бейли усети още един пристъп на задоволство.

— Добре съм — натърти той.

Зад робота се виждаха скупчени няколко други — Бейли не успя да ги преброи. Лицата им се озариха от проблясването на светкавица. Когато очите на Бейли свикнаха отново с мрака, той успя да различи притъпения блясък на техните очи.

Той извърна глава. От лявата страна на колата имаше също роботи, макар че вратата не беше отворена.

Колко ли беше изпратил Амадиро? Може би при необходимост е трябвало да приложат и сила, за да ги върнат?

— Нарежданията на Главния роботик Амадиро бяха моите роботи да се върнат в Института, а аз да чакам — рече Бейли. — Виждате, че те се връщат, а аз чакам. Ако сте изпратени, за да помогнете, и ако имате автомобил, намерете роботите, които са на път към Института, и ги откарайте. Този аеромобил вече не работи. — Той се опита да изговори всичко това на един дъх и с твърд глас, както би направил човек, който се чувства добре. Не успя напълно да го постигне.

— Тръгнали са пеша, сър?

— Намерете ги. Имате ясно нареждане — настоя Бейли.

Последва колебание. Очевидно колебание.

Накрая Бейли се сети да размърда десния си крак — по нормален начин, както се надяваше. Трябваше да го направи още в самото начало, но физически тялото не реагираше в синхрон с мислите му.

Роботите все още се колебаеха и Бейли съжали. Той не беше космолит. Не знаеше с какви думи, с какъв тон, с какъв вид да се обърне към тях, за да постигне определен ефект. Един умел роботик би могъл само с един жест, с едно повдигане на веждата си да управлява робота като марионетка, чиито конци дърпа. Особено, ако роботът е негово собствено произведение.