Айзък Азимов - Роботите на зората

Не чувстваше нищо — освен земята.

Земята беше под него, защото пръстите му се ровеха в студената кал. Извърна глава, за да може да диша. Беше доста удобно. Не се налагаше да върви повече. Можеше да почака. Жискар щеше да го намери.

Изпълни го внезапна сигурност. Жискар щеше да го намери, защото…

Не, беше забравил „защото“. За втори път забравяше нещо. Преди да заспи онзи път… Едно и също нещо ли беше забравил и двата пъти?… Едно и също нещо?…

Нямаше значение.

Всичко щеше да се оправи… да се оп…

Бейли лежеше, сам и в безсъзнание в дъжда под едно дърво, докато бурята наоколо вилнееше.

По-късно, при една равносметка на времето, щеше да се окаже, че Бейли е бил в безсъзнание не по-малко от десет и не повече от двадесет минути.

Сега обаче му се струваше, че това може да е продължавало от нула до безкрайност. Някакъв глас стигна до неговото съзнание. Бейли не чуваше думите, които се изговаряха, чуваше само гласа. Зачуди се, защо той му се струва толкова странен, но разреши проблема, след като с удоволствие констатира, че гласът е женски.

Към него се спуснаха ръце, подхванаха го и го повдигнаха. Една ръка — неговата — увисна. Главата му се отпусна назад.

Бейли направи вял опит да се стегне, но не успя. Пак женският глас.

Той отвори уморено очи. Усети, че му е студено и мокро, но изведнъж проумя, че върху него вече не се излива вода. И не беше тъмно, не съвсем. На слабата светлина Бейли успя да различи лицето на робот.

Позна го. „Жискар“ — прошепна той, а после си спомни за бурята и бягството. Жискар беше дошъл първи; намерил го беше преди другите роботи.

Бейли самодоволно си помисли: „Знаех си, че ще стане така.“

Той отпусна отново клепачи и усети, че се движи бързо и леко — макар и съвсем определено — неравномерно, което означаваше, че го носеше някой, който вървеше. После спряха и последва бавно нагласяне, докато в крайна сметка Бейли се озова изтегнат върху нещо доста топло и удобно. Знаеше, че това е седалка на кола, покрита вероятно с платнище. Не се запита откъде го знае.

После дойде усещането за плавно движение във въздуха и за мека попиваща тъкан върху лицето и ръцете му, за разкопчаване на блузата, за студен въздух върху гърдите му, после за избърсване и закопчаване.

След това неговите усещания се преплетоха и объркаха.

Намираше се в имение. От време на време, когато отваряше очи, виждаше да се мяркат стени, светли петна и предмети (изкривени форми на мебели).

Почувства, че методично му свалят дрехите и на няколко пъти се опита вяло и безрезултатно да окаже някакво съдействие; после почувства топла вода върху тялото си и енергично търкане. То продължаваше ли, продължаваше. Искаше му се да продължи вечно.

В един момент се сети за нещо и сграбчи ръката, която го държеше.

— Жискар! Жискар!

— Тук съм, сър — чу да му отговаря гласът на Жискар.

— Жискар, Данил в безопасност ли е?

— Напълно, сър.

— Добре. — Бейли затвори отново очи и се отпусна, докато го изсушаваха. Усещаше как го обръщат и преобръщат под струята сух въздух, после го облякоха в нещо като топъл халат.

Разкош! От детските години не му се беше случвало подобно нещо и изведнъж му стана много мъчно, че бебетата, на които всичко им правеха другите, не можеха съзнателно да се насладят на това.

Или пък може би напротив? Дали подсъзнателният спомен за този бебешки лукс не беше от решаващо значение за поведението на възрастните? Дали неговите собствени усещания в този момент не бяха просто един израз на задоволството отново да бъдеш дете?

И беше чул женски глас. Майка му?

Не, това не можеше да бъде.

…Мамо?

Бейли вече седеше в стол. Неговите усещания стигаха дотам. Но освен това, имаше и смътното чувство, че краткият, щастлив период на възобновено детство отиваше към своя край. Налагаше се Бейли да се обърне към тъжния свят на самосъзнанието и самопомощта.

Все пак беше чул женски глас. Коя беше жената?

Бейли отвори очи.

— Гладиа?

Това беше въпрос — въпрос, породен от изненадата, но всъщност дълбоко в себе си Бейли не беше изненадан. Като се замисли, разбра, че беше познал нейния глас още в началото.

Огледа се. Жискар стоеше в една от нишите, но Бейли не му обърна внимание. Всяко нещо по реда си.

— Къде е Данил? — попита той.

— Той се изми и изсуши в помещенията за роботи и сега е със сухи дрехи — отвърна му Гладиа. — Заобиколен е от домакинския ми персонал, който получи съответни инструкции. Мога да те уверя, че никой външен човек не би могъл да припари до моето имение в радиус от петдесет метра, без моментално да ни бъде предизвестено. Жискар също е измит и изсушен.