Айзък Азимов - Роботите на зората

Бейли пробва да се отпусне. В известен смисъл изпита облекчение от това, че трябваше просто да чака, без да се налага да взима никакви решения, защото не можеше да реши нищо. За него беше облекчение да е отново във форма и да си почива, да се е отървал от ужасните мълнии и обезпокояващите трясъци на гръмотевиците.

Може би щеше да си позволи дори да поспи.

И тогава Бейли изтръпна. Щеше ли да посмее?

Бяха преследвани. Бяха под наблюдение. Някой беше развалил аеромобила, докато той ги е чакал пред Административния център на Института по роботика. Без съмнение този някои щеше скоро да се появи.

Значи Бейли чакаше не само Жискар, а и тях.

Добре ли беше премислил нещата насред своето страдание? Автомобилът е бил развалена пред Административния център. Това е могло да бъде извършено от всеки, но най-вероятно от някой, който е знаел, че той се е намирал там — а кой ще знае за това по-добре от самия Амадиро?

Амадиро е решил да ги забави, докато започне бурята. Това беше очевидно. Бейли е трябвало да пътува и да катастрофира по време на бурята. Амадиро е изучавал Земята и нейното население; той парадираше с това. Сигурно прекрасно е знаел, колко трудно е за земляните да посрещнат откритото пространство по принцип, да не говорим за гръмотевична буря.

Той е бил съвсем сигурен, че Бейли ще бъде доведен до пълна безпомощност.

Но защо му беше притрябвало да го прави?

Да върне Бейли обратно в Института? Той вече го беше държал в ръцете си. Но беше държал един Бейли в пълно присъствие на духа, а заедно с него и два робота, напълно способни да го защитават физически. Сега обаче нямаше да е така!

Ако аеромобилът излезеше от строя по време на бурята, Бейли щеше от своя страна да излезе от строя емоционално. Дори вероятно щеше да изпадне в безсъзнание и нямаше да може да окаже съпротива, ако го върнеха обратно. Нито пък роботите щяха да имат нещо против. След като Бейли очевидно нямаше да е добре, единствената им адекватна реакция би била да помогнат на роботите на Амадиро да го спасят.

Всъщност, двата робота щяха да бъдат принудени да придружат Бейли.

И ако някой някога потърсеше сметка за действията на Амадиро, той щеше да каже, че се е страхувал за Бейли в бурята; че се е опитал безуспешно да го задържи в Института; че е изпратил след него своите роботи, за да го подсигури; и че когато колата е пострадала в бурята, тези роботи са върнали Бейли обратно в рая. Единствената реакция от страна на обществеността — освен ако хората не откриеха, че Амадиро е дал нареждане колата да бъде повредена (а кой ли би повярвал на това — и как ли би могло да бъде доказано?) — щеше да бъде в прослава на Амадиро за неговия човеколюбив жест — още повече, отправен за всеобщо изумление към един по-низш представител на човечеството — към един землянин.

А какво ли щеше да направи Амадиро на Бейли?

Нищо, само щеше да го остави за известно време бездействен и безпомощен. Самият Бейли не представляваше плячката. Там беше работата.

Амадиро щеше да пипне освен това и два робота, които също щяха да са безпомощни. Беше им наредено, и то по най-строг начин, да охраняват Бейли. След като Бейли се чувстваше зле, но за него се полагаха грижи, те нямаше да има какво друго да правят, освен да следват заповедите на Амадиро — ако тези заповеди ясно и недвусмислено се отнасяха до благополучието на Бейли. Нито пък Бейли (по всяка вероятност) щеше да бъде достатъчно на себе си, за да ги предпази с други заповеди — във всеки случай не и ако биха го упоили.

Ясно! Ясно! Амадиро е държал в ръцете си Бейли, Данил и Жискар — но не е можел да направи нищо. Той ги е изпратил навън в бурята, за да ги върне обратно и за да му паднат отново в ръцете — този път така, че да може да се възползва от това. Особено Данил! Данил беше ключът към всичко.

Фастълф сигурно щеше напразно да ги търси и в крайна сметка сигурно щеше да ги открие и прибере, но тогава щеше вече да е късно, нали?

А какво искаше Амадиро от Данил?

Бейли, с натежала от болка глава, беше сигурен, че се досеща — но как можеше да го докаже?

Той не можеше повече да мисли. Ако можеше да затъмни прозорците, щеше да си създаде отново свой малък вътрешен свят, затворен и непоклатим, и тогава сигурно щеше да успее да продължи да мисли.

Но той не знаеше как се затъмняват прозорците. Оставаше му само да седи и да наблюдава през тях как бурята утихва, а светкавиците избледняват, да слуша сподавените гърмежи на гръмотевиците.