Айзък Азимов - Роботите на зората

Защо изобщо бяха измислили роботите?

И тогава, странно как, Жискар — по-несъвършеният — му дойде на помощ.

— Приятелю Данил — каза той с безизразния си глас, — повече няма да мога да удържам аеромобила в движение. Може би ще е по-добре да направим така, както предложи мистър Бейли. Той ти даде много силна заповед.

— Мога ли да го оставя, когато не му е добре, приятелю Жискар? — отвърна Данил объркан.

— Не можеш да го вземеш със себе си навън в бурята, приятелю Данил. Още повече, че той изглежда се безпокои толкова много за теб, че може да страда, ако ти останеш.

Бейли усети, че се съживява.

— Да… да… — успя да изломоти той. — Както казва Жискар. Жискар, ти отиваш с него, скриваш го и след като се убедиш, че няма да се върне тук, идваш да ме вземеш.

— Не може така, колега Илайджа — опита Данил да се наложи. — Не може да ви оставим сам, без да има кой да се погрижи за вас и да ви охранява.

— Няма опасност — аз не съм в опасност. Направете, каквото ви казах…

— Онези, които ни следят, са сигурно роботи — продължи Жискар. — Човешките същества биха се замислили, преди да излязат навън в бурята. А роботите няма да навредят на мистър Бейли.

— Но могат да го отведат — не се предаваше Данил.

— Не и в тази буря, приятелю Данил, тъй като това очевидно ще бъде в негова вреда. Сега ще спра аеромобила, приятелю Данил. Трябва да си готов да направиш така, както заповяда мистър Бейли. Аз също.

— Добре! — прошепна Бейли. — Добре! — Той беше благодарен, че по-просто устроения мозък можеше да бъде впечатлен по-лесно и че не можеше да се изгуби или разколебае в дебрите на все по-задълбочаващите се уточнения.

Представи си смътно Данил, хванат в капана между своята загриженост за състоянието на Бейли от една страна и настойчивата заповед — от друга. Представи си как мозъкът му се разкъсва от това противоречие.

Бейли си помисли: „Не, не, Данил. Просто направи, каквото ти казах, и не питай повече.“

Нямаше сила, почти нямаше и желание да произнесе гласно това и заповедта си остана само в мислите му.

Аеромобилът спря с подскок и с кратко, остро издрънчаване.

Вратите рязко се отвориха, след което се затвориха с меко прошумоляване като от въздишка. Роботите бяха изчезнали. Веднъж взели решение, те повече не се колебаеха и се движеха със скорост, непостижима за човешките същества.

Бейли пое дълбоко въздух и потрепери. Аеромобилът не помръдваше. Беше се сраснал със земята.

Изведнъж Бейли си даде сметка каква огромна част от неговите страдания са били причинени от люлеенето и клатенето, от усещането за нематериалност, за отделеност от Вселената и същевременно за подвалстност на някакви бездушни, безогледни сили.

Сега обаче, всичко беше вече спокойно и той отвори очи.

Не помнеше кога ги бе затворил.

На хоризонта все още проблясваха светкавици, а гръмотевиците се чуваха като сподавено ръмжене. Вятърът, който сега вече се натъкваше на по-устойчив и по-малко податлив обект, изви вой още по-пронизително.

Беше тъмно. Очите на Бейли не бяха нищо повече от едни човешки очи и той не виждаше каквато и да било светлина, освен случайната поява на светкавиците. Слънцето сигурно беше залязло, а облаците бяха непроницаеми.

И за първи път, откакто беше напуснал Земята, Бейли остана сам!

Сам!

Преди се беше чувствал прекалено не на себе си, прекалено зле, за да си даде сметка за това. Дори и сега, той се мъчеше да разбере какво трябва и какво би направил — ако в измъчения му мозък имаше достатъчно място за повече от една единствена мисъл — че Данил трябва да се махне.

Не се сети да попита, например, къде се намираше в момента, какво имаше наблизо, къде смятаха да отидат Данил и Жискар. Не знаеше каква част от устройството на аеромобила е развалена. Разбира се, той не можеше да го подкара, но би могъл поне да разбере как да си включи отоплението, ако му стане студено, или пък да го изключи, ако му стане прекалено топло.

Не знаеше как да затъмни прозорците, ако искаше да си създаде илюзията за пълна изолация, или как да отвори вратата, ако искаше да излезе.

Единственото, което можеше да направи, беше да чака Жискар да се върне. Жискар сигурно не би очаквал нищо друго. Заповедта, отправена към него беше проста: Върни се да ме вземеш.

Бейли не беше намекнал с нищо, че ще си сменя местоположението. Чистият и необременен разсъдък на Жискар сигурно щеше да изтълкува командата „Върни се“ с предположението, че трябва да се върне при аеромобила.