Айзък Азимов - Роботите на зората

Бейли не успя да се овладее и се присви в очакване на гърма, който след миг-два изтрещя и прокънтя.

— Бурята няма да се засилва и скоро ще отмине — успокои го Данил.

— Не ми пука дали ще отминава или не — рече Бейли с треперещи устни. — Хайде. Да тръгваме. — Опитваше се — заради себе си — да поддържа илюзията за превъзхождащото положение на едно човешко същество спрямо роботите.

Аеромобилът се издигна във въздуха малко над земята и тутакси започна да се криви така, че Бейли се притисна силно към Жискар.

— Изправи колата, Жискар! — извика Бейли (по-скоро задъхано пропищя).

Данил обви с ръка рамената на Бейли и внимателно го придърпа към себе си. С другата си ръка се държеше за дръжката, прикачена от вътрешната страна на вратата.

— Не може, колега Илайджа — възрази той. — Духа доста силен вятър.

Бейли усети как косата му настръхва.

— Искаш да кажеш… че ще ни отвее?

— Не, разбира се, че не — каза Данил. — Ако колата беше антиграв — технология, която разбира се не съществува — и ако нейната маса и инерция можеха да се елиминират, тогава вятърът щеше да я понесе като перце във въздуха. Но ние запазваме цялата си маса, дори когато двигателите ни повдигнат над земята и ни понесат във въздуха, така че инерцията противодейства на вятъра. Все пак вятърът ни олюлява, макар че колата си остава изцяло под контрола на Жискар.

— Не ми изглежда така. — Бейли дочу остро свистене, което реши, че се дължи на завихрянето на вятъра около аеромобила при неговото врязване в съпротивляващата се атмосфера. И тогава аеромобилът се наклони на една страна, а Бейли, който за нищо на света не можа да се овладее, се хвърли отчаяно на врата на Данил.

Данил изчака малко. Едва когато Бейли задиша отново и по-разхлаби хватката си, Данил леко се освободи от неговата прегръдка, като същевременно го притисна малко по-силно с ръката си.

— За да поддържа курса, колега Илайджа — обясни той, — Жискар трябва да противодейства на вятъра като пренареди асиметрично двигателите. Те се подреждат от едната страна, така че аеромобилът се накланя срещу вятъра, а силата и посоката на работата на двигателите се настройва по съответен начин и се променя със смяната на силата и посоката на вятъра. Няма по-добър от Жискар за тази работа и въпреки това от време на време колата ще се поклаща или накланя. Затова трябва да извините Жискар, ако не вземе участие в разговора. Вниманието му е изцяло погълнато от управлението.

— Няма ли… ли опасност? — Бейли усети, че стомахът му се свива при мисълта за подобна игра с вятъра. Беше безкрайно доволен, че не е ял от няколко часа. Не можеше — не смееше — да повърне вътре в аеромобила. Дори само мисълта за това го караше да се чувства още по-зле и той опита да се концентрира върху нещо друго.

Представи си как тича по лентите на Земята, как прескача от една лента на друга, по-бърза, после нататък върху съседната, още по-бърза, после обратно към по-бавните, като през цялото време умело използваше насрещния вятър — в едната посока, в която човек набързваше (странна дума, която използваха само бегачите по лентите) и в другата, в която призабавяше. Като по-млад, Бейли можеше да го прави без почивка и без грешка.

Данил се беше приспособил към необходимостта без проблеми и единственият път, когато бяха тичали заедно по лентите, той се беше справил отлично. Е, сега беше същото! Аеромобилът се носеше по лентите. Наистина! Беше същото!

Но не съвсем същото. В Града всяка лента се движеше със строго определена скорост. Там вятърът духаше по абсолютно предсказуем начин, тъй като се явяваше само в резултат от движението на самите ленти. Докато сега, в бурята вятърът си имаше свое собствено мнение, или по-скоро зависеше от толкова много променливи (Бейли нарочно търсеше рационална опора), че изглеждаше така, сякаш си имаше свое собствено мнение — и Жискар трябваше да се съобразява с него. Това беше всичко. Иначе, все едно че бягаха по лентите с повишена трудност. Те се движеха с променлива — и рязко сменяща се — скорост.

— Ами ако се блъснем в някое дърво? — измърмори Бейли.

— Изглежда много малко вероятно, колега Илайджа. Жискар е прекалено ловък. А и сме само малко над земята, така че двигателите запазват голяма мощност.

— Тогава ще се блъснем в скала. Тя ще ни погребе под себе си.

— Няма да се блъснем в скала, колега Илайджа.

— Защо не? Как, в името на Земята, Жискар може да вижда какво прави? — Бейли впери поглед в мрака пред себе си.