Айзък Азимов - Роботите на зората

— По вашите собствени твърдения, д-р Амадиро — каза той, — не ми остава много време. Това е още една причина да трябва…

Пак онова бучене. По-високо.

— Допускам — отбеляза остро Бейли, — че това е същият онзи шум, който не чухте преди малко и който не чувате и сега. Пуснете ме да си вървя, сър, или ще помоля своите роботи за помощ.

Амадиро моментално отпусна хватката си над лакътя на Бейли.

— Приятелю, трябва само да споделите вашите желания. Елате! Ще ви отдведа до най-близкия изход и ако някога дойдете пак на Аврора — което ми се струва крайно невероятно, — моля заповядайте при нас и тогава ще направим обиколката, която ви обещах.

Те ускориха крачка. Слязоха със спиралната рампа, минаха по един коридор и стигнаха до просторното и празно в момента фоайе, през което бяха влезли.

Прозорците не пропускаха нито лъч светлина. Възможно ли беше вече да е нощ?

Не беше.

— Скапано време! — промърмори под носа си Амадиро. — Затъмнили са прозорците!

После се обърна към Бейли:

— Предполагам, че вали. Такава беше прогнозата за времето, а на нея може да се разчита — винаги, когато е неприятна.

Вратата се отвори и Бейли задъхано отскочи навътре. В помещението нахлу студен вятър, а на фона на небето — не точно черно на цвят, по-скоро мрачно тъмно-сиво — се виждаше как върховете на дърветата се извиват напред-назад.

От небето се изливаше вода — направо струеше. Докато Бейли гледаше потресено, ивица ослепително ярка светлина проряза небето, след което отново се чу бученето — този път съпроводено с трясък и гръм, като че ли ивицата светлина беше разцепила небето и бученето се дължеше на това.

Бейли се обърна и се втурна със стонове в посоката, от която беше дошъл.

Бейли усети как Данил го сграбчва здраво за ръцете малко под рамената. Той спря и се помъчи да престане да издава инфантилните звуци, които излизаха от устата му. Трепеше целият.

— Колега Илайджа — каза Данил с безкрайно уважение в гласа си, — това е гръмотевична буря… очакваше се… предсказаха я… в реда на нещата е.

— Знам — простена Бейли.

Не знаеше. В книгите, които беше чел — били те фантастика или не, — гръмотевични бури се описваха безброй пъти. Бейли ги беше виждал на холограми и в хипервълнови предавания — със звук, образ и всичко останало.

Действителната буря обаче, истинският звук и образ, никога не бяха прониквали в недрата на Града и Бейли никога през живота си не беше преживявал на практика подобно нещо.

Въпреки всичко, което знаеше — с разума си — за гръмотевичните бури, вътрешно той не можеше да се изправи лице в лице с действителността. Въпреки описанията, нанизите от думи, дребните изображения на дребните екрани, звукът, уловен на запис; въпреки всичко това, той нямаше представа, че светкавиците са толкова ярки и проблясват така ослепително по цялото небе; че звукът вибрира толкова басово, когато прогърмява над пустия свят; че и двете неща са толкова внезапни ; и че дъждът може да прилича толкова много на обърната кофа с вода, която неспирно се излива.

— Не мога да изляза навън — отчаяно измърмори Бейли.

— Няма да се налага — успокояваше го Данил. — Жискар ще докара аеромобила. Ще го доведе точно пред вратата. Нито една капка няма да ви намокри.

— Защо да не изчакаме, докато спре?

— Това определено не би било разумно, колега Илайджа. Дъждът ще продължи най-малко до късно през нощта, а ако Председателят дойде утре сутринта, както намекна д-р Амадиро,ще е по-добре да прекарате вечерта в консултации с д-р Фастълф.

Бейли се насили да се обърне с лице към посоката, от която искаше да избяга, и погледна Данил в очите. Те излъчваха дълбока загриженост, но Бейли угнетено си помисли, че това беше само плод на неговото собствено въображение. Роботите нямаха чувства, а само позитронни импулси, които ги наподобяваха. (А вероятно човешките същества също нямаха чувства, а само невронни импулси, които се възприемаха като чувства.)

Неясно как, Бейли усети, че Амадиро си е отишъл.

— Амадиро ме забави нарочно — каза той, — като ме накара да вляза в Личната, после с глупавото си дърдорене и накрая като попречи на вас с Жискар да го прекъснете и да ме предупредите за бурята. Дори се опита да ме накара да обикаляме сградата и да вечерям с него. Отстъпи едва когато чу, че бурята е започнала. Чакал е този момент.

— Така изглежда. Може би в крайна сметка се е надявал именно на това, че бурята ще ви задържи тук.