Айзък Азимов - Роботите на зората

— Глупости, драга ми Бейли. Какъв избор имате? Нуждата си е нужда. Моля, използвайте нашата Лична. Нека това се превърне в символ, че аз самият не се поддавам на аврорианските предразсъдъци и че ви желая доброто — на вас и на Земята.

— Бихте ли отишли една крачка по-нататък?

— В какъв смисъл, мистър Бейли?

— Бихте ли ми показали, че стоите и над предразсъдъците на тази планета по отношение на роботите…

— Няма предразсъдъци по отношение на роботите — бързо отвърна Амадиро.

Бейли тържествено кимна с глава в знак, че е чул забележката и довърши изречението си.

— …като им позволите да влязат с мен в Личната. Започнах да се чувствам неудобно без тях.

За момент Амадиро изглеждаше като гръмнат. Той възвърна самообладанието си почти веднага и каза с нещо като гримаса:

— На всяка цена, мистър Бейли.

— Но ако в момента има някой вътре, той може да се възпротиви най-енергично. Не бих искал да причинявам скандал.

— Вътре няма никой. Това е едноместна Лична и ако някой я използваше, щеше да си проличи по сигнализацията за „заето“.

— Благодаря ви, д-р Амадиро — отвърна Бейли. Той отвори вратата и добави — Жискар, моля заповядай.

Жискар явно се колебаеше, но не каза нищо и влезе. С жест от страна на Бейли го последва и Данил, но докато престъпваше прага, подхвана Бейли под ръка и го придърпа със себе си.

Докато вратата се затваряше, Бейли се провикна:

— Няма да се бавя. Благодаря ви, че ми позволихте това.

Той пристъпи в помещението с толкова непринуденост, колкото успя да покаже, но усещаше как стомахът му се е свил на топка. Не го ли чакаше някоя неприятна изненада?

Оказа се, че Личната беше празна. Дори нямаше какво толкова да се претърсва. Беше по-малка от тази в имението на Фастълф.

Накрая Бейли забеляза Данил и Жискар изправени мълчаливо един до друг на вратата, сякаш дотам се бяха осмелили да влязат в стаята.

Бейли се опита да заговори с нормален глас, но от устата му излезе само някакво неясно крякане. Той прочисти гърло прекалено енергично и каза:

— Можете да влезете по-навътре — и няма нужда да мълчиш, Данил. — (Данил беше идвал на Земята. Той знаеше за табуто върху разговарянето в Личната.)

Данил демонстрира моментално своите познания. Той постави показалеца си на устните.

— Знам, знам — каза Бейли, — но сега забрави за това. Щом Амадиро може да забрави за аврорианското табу върху влизането на роботи в Личната, тогава, аз мога да забравя земното табу върху разговарянето.

— Няма ли да се чувствате притеснен, колега Илайджа? — тихо попита Данил.

— Ни най-малко — отвърна Бейли с обичайния си глас. (Всъщност, разговорът с Данил — един робот — беше нещо съвсем различно. Произнасянето на думи в помещение като това, когато всъщност там нямаше човешко същество, не беше толкова ужасяващо, колкото можеше да се очаква. На практика, когато имаше само роботи, то изобщо не беше ужасяващо, колкото и единият от тях да беше хуманоиден. Бейли, разбира се, не можеше да каже, че това е така. Въпреки, че Данил не изпитваше никакви чувства, които едно човешко същество би могло да накърни, Бейли пък си имаше своите усещания.)

И тогава той се сети за нещо друго и изпита острото чувство, че е пълен глупак.

— Или — обърна се той към Данил с глас, който изведнъж прозвуча много тихо, — да не би да ме караш да мълчим, защото в стаята има бръмбар? — Последната дума той изговори само с мърдане на устните си.

— Ако имате предвид, колега Илайджа, дали хората извън стаята не биха могли да следят с помощта на някакво подслушващо устройство какво се говори вътре, това е изключено.

— Защо да е невъзможно?

Тоалетната се проми бързо и безшумно с вода и Бейли се отправи към мивката.

— На Земята — отвърна Данил, — плътно претъпканите Градове не позволяват на човешките същества да имат лично спокойствие. Неволното подслушване на чужди разговори се смята за неизбежно и използването на устройства, с които се постига по-голям ефект, може би изглежда напълно естествено. Ако един землянин не иска нещо да се разбере, той просто не говори. В това може би се крие причината да се пази тишина там, където се предполага, че човешките същества трябва да имат лично спокойствие — както например в помещенията, които вие наричате Лични. На Аврора, от друга страна, както и на всички Външни светове, личното спокойствие е факт и се цени високо. Навярно си спомняте за Солария и до какви болестни крайности беше доведено това там. Но дори и на Аврора, където положението не е като на Солария, всяко човешко същество е изолирано от останалите с немислими за Земята по мащаби пространства, а допълнително и със стени от роботи. Да се наруши нечие лично спокойствие, би било немислимо.