Айзък Азимов - Роботите на зората

— Слънцето тъкмо залязва — каза Данил — и през облаците се промъква малко светлина. За нас тя е достатъчна, за да виждаме с помощта на фаровете. А ако се стъмни още повече, Жискар ще ги засили.

— Какви фарове? — не мирясваше Бейли.

— Не се виждат много ясно, защото имат силна инфрачервена компонента в своето излъчване, към която очите на Жискар са приспособени, а вашите — не. Нещо повече, инфрачервените лъчи имат по-голяма проникваща способност, отколкото вълните с по-къса дължина, и затова са по-удобни по време на дъжд и мъгла.

Бейли успя да се заинтересува въпреки своето притеснение.

— А твоите очи, Данил?

— Моите очи, колега Илайджа, са проектирани така, че да се доближават възможно най-много до човешките. За съжаление — в този момент.

Колата се разтърси и Бейли отново затаи дъх.

— Очите на космолитите са все още приспособени към земното слънце — прошепна той под носа си, — макар че при роботите не е така. Толкова по-добре, ако това ще им помогне да си припомнят своя земен произход.

Гласът му замря. Стъмваше се още повече. Бейли не виждаше вече нищо, а проблясващите периодично светкавици не бяха от полза. Те просто заслепяваха. Бейли затвори очи, но това не помогна. Така усещаше още по-силно гневния, заплашителен тътен на гръмотевиците.

Нямаше ли да престанат? Дали не трябваше да изчакат да премине най-страшната част от бурята?

— Колата не реагира както трябва — внезапно каза Жискар.

Бейли усети придърпване, като че ли автомобилът се движеше на колела и се катереше върху буци.

— Да не би да се е повредила от бурята, приятелю Жискар? — попита Данил.

— Не се държи така, приятелю Данил. Нито пък изглежда вероятно този автомобил да пострада по подобен начин от бурята.

Бейли следеше с усилие разговора им.

— Повреда? — промърмори той. — Каква повреда?

— Според мен компресорът изпуска, сър — отвърна Жискар, — но бавно. Това не може да е следствие от обикновен пробив.

— Тогава как се е случило? — попита Бейли.

— Вероятно са го направили нарочно, докато колата е била пред Административния център. От известно време забелязах, че ни следят, но внимават да не ни настигнат.

— Защо, Жискар?

— Има вероятност, сър, да изчакват да се разбием окончателно. — Аеромобилът се движеше на все по-големи тласъци.

— Ще успееш ли да стигнеш до д-р Фастълф?

— Не мисля, сър.

Бейли се опита да задейства своя замътнен разсъдък.

— В такъв случай, изобщо не съм разбрал причините на Амадиро да ни забави. Той ни е задържал, за да може един или двама от неговите роботи да повредят аеромобила така, че да успеем да стигнем насред бурята някое пусто място.

— Но защо ще го прави? — попита Данил с шокиран вид. — За да ви хване? — В известен смисъл, той вече го беше направил.

— Той не ме иска мен. Никой не ме иска мен — отвърна Бейли с нотка на сдържан гняв. — Ти си в опасност, Данил!

— Аз ли, колега Илайджа?

— Да, ти ! Данил. Жискар, избери някое безопасно място и спри, а щом спреш, Данил трябва да слезе и да се махне на някое безопасно място.

— Това е невъзможно, колега Илайджа — възрази Данил. — Не мога да ви оставя, при положение, че се чувствате толкова зле — и особено, щом ни следят и вие може да пострадате.

— Данил, те преследват теб — натърти Бейли. — Ти трябва да се махнеш. Колкото до мен, аз ще остана в колата. Няма да съм в опасност.

— Как бих могъл да повярвам?

— Моля те! Моля те! Как да ти обясня, когато всичко ми се върти… Данил — Гласът на Бейли прозвуча отчаяно хладнокръвно, — ти си най-важната личност тук, много по-важна от Жискар и мен, взети заедно. Аз не просто съм загрижен за теб и не просто искам да не пострадаш. Съдбата на цялото човечество зависи от теб. Не се безпокой за мен; аз само един човек; безпокой се за милиардите други. Данил — моля те…

Бейли усети, че се люшка напред-назад. Или това беше аеромобилът? Дали не се разпадаше? Или Жискар губеше контрол върху него? Или пък искаше да избяга на преследвачите?

На Бейли не му пукаше. Не му пукаше ! Нека аеромобилът се разбие. Нека се разпадне на парчета. Той ще посрещне с облекчение забравата. Каквото ще да става, само да се отърве от този ужасен страх, тази пълна неспособност да се примири с Вселената.

Трябваше само да се погрижи Данил да избяга — да избяга в безопасност. Но как?

Всичко му се струваше нереално и той нямаше да може да обясни каквото и да било на тези роботи. Положението му беше толкова ясно, но как ли щеше да успее да прехвърли своето разбиране на тях, на тези нечовеци, които не знаеха нищо друго, освен Трите си закона, и които биха оставили цялата Земя, а в крайна сметка и цялото човечество, да отидат на кино, защото можеха да се загрижат само за човека, който им беше под носа?