Айзък Азимов - Роботите на зората

— Когато бях готов да започна своето висше обучение — продължи Гремионис, — аз — подобно на всички останали аврорианци — знаех много добре, че състезателният елемент почива върху сравняването на умствения капацитет и таланта…

— Няма ли физически състезателен елемент? — прекъсна го Бейли.

— Определено, но само тогава, когато не се стига преднамерено до физически контакт с цел нараняване.

— И откакто преминахте юношеската си възраст…

— Не съм се нахвърлял върху никого. Разбира се, че не съм. Искало ми се е да го направя в редица случаи, това е така. Предполагам, че нямаше да съм напълно нормален, ако не беше така, но до този момент винаги съм успявал да се сдържа. Но пък от друга страна, никой никога не ме е наричал… така.

Бейли каза:

— Във всеки случай, няма смисъл човек да се нахвърля, след като роботите ще го спрат, нали? Предполагам, че от двете страни на нападателя и жертвата винаги има робот, който да е наблизо.

— Определено. Още една причина, поради която трябва да се срамувам, че загубих контрол над себе си. Надявам се, че това няма да фигурира във вашия доклад.

— Уверявам ви. На никого няма да кажа за случилото се. Това няма нищо общо с въпроса.

— Благодаря ви. Не казахте ли, че срещата ни приключи?

— Мисля, че е така.

— В такъв случай ще направите ли онова, за което ви помолих?

— Какво по-точно?

— Да кажете на Гладиа, че нямам нищо общо с повреждането на Джендър?

Бейли се заколеба.

— Ще й кажа, че това е моето мнение.

— Моля ви — настоя Гремионис, — кажете й го по-твърдо. Искам тя да остане абсолютно убедена, че нямам нищо общо, особено след като е харесвала робота от сексуална гледна точка. Не мога да понеса тя да смята, че съм р-р… Като соларианка би могла да си го помисли.

— Да, би могла — замислено рече Бейли.

— Вижте какво — заговори Гремионис бързо и искрено. — Не разбирам нищо от роботи и никой — било то д-р Василия или който и да е друг — не ми е обяснявал нищо за тях — как са устроени, имам предвид. Просто няма как да съм унищожил Джендър.

Бейли изглеждаше потънал дълбоко в своите мисли. После каза с очевидна неохота в гласа си:

— Не ми остава нищо друго, освен да ви повярвам. Във всеки случай, още не знам всичко. И е възможно — казвам го без да искам да ви обидя, — че или вие, или д-р Василия… или двамата — лъжете. Известно ми е удивително малко за интимната страна на аврорианското общество и сигурно лесно могат да ме изиграят. И все пак, не мога да не ви повярвам. Но не мога да направя за вас повече, освен че ще кажа на Гладиа, че според мен вие сте абсолютно невинен. Трябва да кажа „според мен“. Сигурен съм, че за нея това ще прозвучи достатъчно убедително.

— Тогава ще трябва да се задоволя и с толкова — унило въздъхна Гремионис. — Но ви давам думата си на аврориански гражданин, че съм невинен, ако това може да ви помогне.

Бейли леко се усмихна.

— Не бих си и помислил да оспорвамвам, но моят опит ме принуждава да се осланям единствено на обективните доказателства.

Той се изправи, за миг изгледа тържествено Гремионис, после добави:

— Не разбирайте погрешно онова, което смятам да ви кажа сега, мистър Гремионис. Предполагам, че настоявате толкова много да уверя Гладиа във вашата невинност, защото искате да запазите нейното приятелство.

— Искам го страшно много, мистър Бейли.

— И възнамерявате, при подходящ случай, да се предложите пак?

Гремионис се изчерви, преглътна с видимо затруднение и отвърна:

— Да, така е.

— В такъв случай, ще ми позволите ли да ви дам един малък съвет, сър? Не го правете.

— Можете да си спестите съветите, ако смятате да ми говорите такива неща. Нямам намерение да се откажа.

— Искам да кажа да не следвате обичайната официална процедура. Можете просто… — Бейли извърна поглед, почувствал необяснимо смущение — …да я прегърнете и да я целунете.

— Не — искрено възрази Гремионис. — Моля ви. Една аврорианка не би търпяла подобно нещо. Нито пък един аврорианец.

— Мистър Гремионис, не забравяйте, че Гладиа не е аврорианка! Тя е от Солария, където нравите са различни, традициите също. Бих опитал така, ако бях на ваше място.

Равнодушният поглед на Бейли прикри внезапно обзелия го вътрешен яд. Какъв му беше този Гремионис, че да му дава такива съвети? Защо да кара някой друг да върши онова, което самият той копнееше да направи?

Бейли се върна към своите служебни задължения и попита с малко по-плътен от обичайния си глас: