Джордж Мартин: Пясъчните крале

Групата потъна в гората, преди неКрол да успее да отвори уста. Той изруга обезсърчено и се върна в бараката.

Двете бременни самки тъкмо си тръгваха. И двете бяха в края на бременността си, но въпреки това бяха взели енерголъкове. НеКрол замръзна.

— И вие ли? — извика ядосано. — Какво е това безумие?

Те само го изгледаха със златистите си очи и продължиха към дърветата.

Той се прибра, върза косата си, за да не се закача в клоните, нахлузи риза и се втурна към вратата. После се спря. Оръжие, трябваше му някакво оръжие! Огледа се трескаво и изтича в склада. Всички лъкове бяха разграбени. Какво да прави? Започна да рови и накрая откри едно вибромачете. Изглеждаше странно в ръката му и сигурно видът му беше смешен и нелеп, но чувстваше, че трябва да направи нещо.

Излезе и забърза към водопадите.

НеКрол бе твърде дебел и отпуснат, непривикнал да тича, а пътят бе поне два километра през мочурлива гора. На три пъти спира да си почива, да успокои болката в гърдите си и му се стори, че мина цяла вечност, докато стигне. Но въпреки това успя да изпревари Стоманените ангели — моторният фургон беше тромав и бавен, а пътят от Мечовата долина — дълъг и хълмист.

Долината буквално гъмжеше от дженши. Тревата около езерото бе окосена, а то самото изглеждаше два пъти по-голямо, отколкото при предишното му посещение рано през пролетта. Дженшите изпълваха цялото пространство, насядали и втренчили погледи в пирамидата. Седяха толкова плътно един до друг, че едва успяваше да си пробива път през тях. Имаше още дженши по плодните дървета, деца — катереха се по клоните. Говорителите се бяха събрали на каменната плоча в средата на езерото, притиснали тела в пирамидата. Един от тях, нисък и мършав, се бе покатерил на раменете на друг, за да може и той да я докосва. НеКрол се опита да ги преброи, но се отказа — групата бе твърде плътна, слята маса от сивкава козина, ръце, крака и златисти очи, с пирамидата в центъра, както винаги тъмна и неподвижна.

Непримиримата говорителка бе нагазила в езерото до глезените. Беше се обърнала към тълпата и им крещеше, но с шала и пръстените изглеждаше някак чужда за това място. Докато говореше, размахваше над главата си лазерната пушка. С див, истеричен глас тя убеждаваше дженшите, че Стоманените ангели идват, че трябва да напуснат района около пирамидата незабавно, да се разпръснат и да се скрият в гората, да се прегрупират при обменната станция. Повтаряше го отново и отново.

Но дженшите не помръдваха от местата си. Никой не отговаряше, вероятно никой не я чуваше. Молеха се — посред бял ден.

НеКрол успя да си проправи път през тях и спря до Непримиримата говорителка.

— Арик — рече тя прегракнало, — Ангелите идват, а те не искат да ме чуят.

— Другите — попита той задъхано. — Къде са?

— Сред дърветата — отвърна тя и махна с ръка. — Пратих ги сред дърветата. Снайперисти, Арик, като онези, които видяхме в твоите филми.

— Моля те. — Той я погледна в очите. — Върни се с мен. Остави ги. Ти им го каза, аз също. Каквото и да се случи, всичко е заради проклетата им религия.

— Не мога да си тръгна — отвърна Непримиримата говорителка. Изглеждаше объркана, както когато неКрол я бе разпитвал за разни неща. — Не зная защо, но трябва да остана тук. Другите никога няма да си отидат, дори аз да го сторя. Усещат го много силно. Трябва да останем тук. Да се бием или да преговаряме. — Тя премигна. — Не зная защо, Арик, но трябва.

Преди търговецът да успее да отговори, Стоманените ангели излязоха от гората.

Отначало бяха петима, разпръснати нашироко, малко след това излязоха още толкова. Крачеха бавно, с униформи в тъмнозелено, сливащи се с растителността, и само блясъкът на мрежестите им колани и на каските ги издаваше. Най-отпред вървеше висока мършава жена с висока червена яка. Всичките бяха извадили оръжията си.

— Ти! — викна жената, щом забеляза Арик. — Говори с тези животни! Кажи им, че трябва да си вървят! Предай им, че по заповед на проктор Уайът и бледото дете Баккалон са забранени всякакви сбирки на дженши от тази страна на планината. Предай им веднага! — Едва сега забеляза Непримиримата говорителка и се опули. — И вземи пушката от ръцете на онова животно, преди да съм ви застреляла и двамата!

Разтреперан, неКрол пусна мачетето във водата и изпъшка:

— Говорителке, свали оръжието. Моля те. Ако се надяваш някога да видиш далечните звезди. Свали пушката, моя приятелко, мое дете, направи го веднага. А аз ще те отведа, когато дойде Ритър, за да видиш други места. — Гласът на търговеца трепереше от страх. Стоманените ангели бяха насочили лазерните си оръжия срещу тях. Кой знае защо, на Арик му се струваше, че говорителката няма да се подчини.