Джордж Мартин: Пясъчните крале

— В думите ти има истина, оръжеен майстор. През първите месеци след пристигането ни аз се опитах да обърна неКрол в правата вяра. Не успях, но научих от него много за дженшийските животни и за търговията му с тях. — Прокторът продължаваше да се усмихва. — Той търгува с един от клановете тук, в Мечовата долина, с хората от пеещия камък, със скалния клан от далечния плодороден триъгълник, с племето от водопада и с други кланове на изток.

— Тогава това е негово дело — заяви ДаХан. — Хитрост!

Всички погледи се втренчиха в Уайът.

— Не бих казал. Каквито и да са намеренията му, неКрол е само един. И не търгува с всички дженши, нито ги познава. — Усмивката на проктора се разшири. — Тези от вас, които са виждали емерелиеца, знаят, че е човек слаб и отпуснат, не може да стигне далече пеша, а няма нито въздухолет, нито енергоскутер.

— Но въпреки това е установил връзки със скалния клан — посочи ДаХан упорито.

— Да, така е — отвърна Уайът. — Но отдельонна майка Джолип не е продължила по-нататък тази сутрин. Пратих също и отдельонните бащи Уолман и Алор да прекосят водите на Белия нож. Земите отвъд са сенчести и плодородни, по-добри от тези на изток. Скалният клан, който държи югоизточния край, е между Мечовата долина и Белия нож и ще трябва да бъде прогонен. Но другите пирамиди, срещу които настъпихме, принадлежат на клановете от далечната река, повече от трийсет километра на юг. Те никога не са се срещали с Арик неКрол, освен ако през зимата не са им порасли крила.

Уайът се наведе отново, извади изпод покривалото още две статуетки и ги постави до първата. Едната беше с широка основа, но иначе грубо издялана, другата бе изработена от фин пясъчен корен, с най-малките подробности. Но като се изключеше материалът, двете статуетки бяха идентични с първата.

— И това ли е някаква хитрост, оръжеен майстор? — попита Уайът.

ДаХан мълчеше. Но фелдепископ Лион внезапно се надигна и възкликна:

— Това е чудо!

Останалите го подкрепиха. Когато виковете най-сетне утихнаха, намръщеният оръжеен майстор сведе глава и тихо помоли:

— Прокторе мой. Прочети ни мъдрите слова.

— Лазерните пушки, говорителке, лазерните пушки! — В гласа на неКрол се усещаше засилваща се истерия. — Ритър още не се е върнала и в това е въпросът. Трябва да чакаме.

Стоеше пред входа на обменната станция гол до кръста и изпотен от горещото утринно слънце, а силният вятър рошеше косите му. Преди малко се беше събудил от някаква врява. Беше успял да ги спре в покрайнините на гората и сега Непримиримата говорителка го гледаше навъсено, преметнала оръжие през рамо, с ярък копринен шал, завързан на шията, и пръстени от блещукащи камъни на осем от пръстите. Другите изгнаници, с изключение на двете бременни самки, стояха около нея. Един носеше втората пушка, останалите бяха въоръжени с вибриращи ножове и енерголъкове. Идеята очевидно принадлежеше на говорителката. До нея, коленичил и задъхан, след като беше тичал чак от пеещите камъни, се подпираше на коляно новият й другар.

— Не, Арик — отвърна тя, втренчила гневен поглед в него. — Твоите пушки закъсняват с повече от месец според вашето времеизмерване. Докато чакаме, Стоманените ангели рушат нови пирамиди. Скоро пак ще започнат да бесят деца.

— Много скоро — потвърди неКрол. — Съвсем скоро, ако ги нападнете. Къде е вярата ви в победата? Съгледвачите докладваха, че атакуват с два отряда и моторен фургон. Можете ли да ги спрете с две пушки и четири лъка? Не се ли научихте да мислите вече?

— Научихме се — отвърна тя, оголила зъби. — Но сега това няма значение. След като клановете не оказват съпротива, ще го направим ние.

Коленичилият до нея младеж вдигна глава и съобщи все така задъхано:

— Те… те се отправиха към водопадите.

— Към водопадите! — повтори Непримиримата говорителка. — Арик, откакто си отиде зимата, те разрушиха повече от двайсет пирамиди, фургоните им събарят гората и оставят дълбоки дири от долината до речните земи. Но тази година не са наранили нито един дженши — просто ги пускат да си вървят. И всички лишени от богове кланове се събраха при водопадите, гората там е обрана до последния плод. Говорителите им седят със стария говорител и може би богът на водопада ги напътства, може би той е най-могъщият бог. Не зная нищо за тези неща. Но зная, че гологлавият Ангел е научил за тези двайсет клана, събрани заедно, за събирането на повече от петстотин възрастни дженши, и че води моторния фургон право към тях. Дали този път ще ги пусне да си вървят, ощастливен от поредната статуетка? Дали те ще си тръгнат, Арик, ще се откажат ли и от този бог, както от предишните? — Тя изцъкли очи. — Боя се, че ще се опитат да се съпротивляват със зъби и нокти. Боя се, че плешивият Ангел ще ги избеси, дори да не окажат съпротива, защото ще се изплаши от толкова дженши, събрани на едно място. Боя се от толкова много неща, а знам тъй малко, но това, което знам със сигурност, е, че трябва да сме там. Няма да ни спреш, Арик, нито ще чакаме твоите закъснели оръжия. — Тя се обърна към другите и се провикна: — Хайде, да побързаме.