Джордж Мартин - Смъртта на светлината

Самотен и мрачен, безцелен скитник, изгнаник на сътворението. Този свят беше всички тези неща.

Неизброими столетия беше пропадал, сам, без посока, пропадал беше през студените и самотни места между слънцата. Поколения звезди се бяха изреждали във величествените си кръгове през неговите пусти небеса. Не принадлежеше на нито една от тях. Беше свят в себе си и на себе си, изцяло. В известен смисъл не беше дори част от галактиката. Хаотичният му път се врязваше през галактическата плоскост като гвоздей, пробил през повърхността на кръгла дървена маса. Не беше част от нищо.

А нищото бе на ръка разстояние. В зората на човешката история самотният свят прониза завеса от междузвездна прах, покрила нищожно малко петно близо до горния ръб на голямата леща на галактиката. Отвъд него лежаха шепа звезди — около трийсет някъде, наистина само шепа. След тях — пустота, нощ по-бездънна от всичко, което странстващият свят беше познал.

Там, докато пропадаше през загърнатата в сянка зона, срещна разбитите хора.

Земните империали 1 1 Обяснения на този, както и на всички останали термини търсете в речника в края на книгата — бел. WizardBGR го откриха първи, на върха на своята главозамайваща безумна експанзия, когато Федералната империя на Стара Земя все още се опитваше да управлява всички светове на човечеството през огромни, невъзможни бездни. Боен кораб, наречен „Мао Дзъдун“, осакатен по време на набег над хранганите, с екипажа му — измрял на позициите си, с двигателите му, които се превключват на пълна мощ и се изключват отново, стана първият кораб от пространството на човечеството, който премина на дрейф отвъд Булото на Изкусителя. „Мао“ беше запуснат, обезвъздушен и пълен с гротескно изкривени трупове, които се полюшваха из коридорите му и се забърсваха в люковете му веднъж на всяко столетие; но компютрите му все още функционираха, циклираха слепешком през ритуалите си, сканираха достатъчно добре, за да отбележат безименната самотна планета на картите си, когато призрачният кораб излезе на няколко светлинни минути от нея. Почти седем века по-късно търговски съд от Тобер се натъкна на „Мао Дзъдун“ и онова отбелязване.

Но това вече не беше новина. Светът бе открит наново.

Вторият откривател беше Силия Марсян. Нейният „Ловец на сянката“ обиколи тъмната планета за един стандартен ден, през поколението на междуцарствието, последвало Колапса. Но самотникът нямаше нищо за Силия, само скала, лед и вечна нощ, тъй че скоро тя си продължи по пътя. Но обичаше да дава имена и преди да напусне, даде име на света. Назова го Ворлорн. Така и не обясни защо, нито какво означава това, и той си остана Ворлорн. А Силия продължи към други светове и други истории.

Клерономас беше следващият посетител, в см-46. Проучвателният му кораб направи няколко кратки прехода и картира боклуците. Планетата разкри тайните си пред сензорите му. Беше по-голяма и по-богата от повечето светове, откри той, със замръзнали океани и замръзнала атмосфера, чакащи освобождението си.

Някои твърдят, че Томо и Валберг първи кацнали на Ворлорн, в см-97, в безумния си стремеж да прекосят галактиката. Истина ли е? Вероятно не. Всеки свят в човешкото пространство има история за Томо и Валберг, но „Сънуващата курва“ така и не се е завърнала, тъй че кой може да знае къде е кацнала?

По-късните наблюдения съдържаха повече факти и по-малко легенда. Беззвездна, безполезна и само бегло интересна, Ворлорн започна редовно да се отбелязва на звездните карти на Предела, рояка от рехаво населени светове между пушливо-тъмните газове на Булото на Изкусителя и самото Велико Черно море.

После, в см-446, един астроном на Волфхайм превърна Ворлорн в предмет на проучванията си и за първи път някой си направи труда да свърже всички координати. Точно тогава нещата се промениха. Астрономът волфман се казваше Инго Хаапала и той излезе от компютърната си зала неудържимо възбуден, както става често с волфманите. Защото Ворлорн щеше да има ден… дълъг ярък ден.

Съзвездието Колелото на огъня грееше на всяко небе на външните светове; чудото бе известно навътре чак до Стара Земя. Център на образуванието бе червеният супергигант Пъпа, Адското око, Дебелия Сатана — имаше много имена. В орбита около него, на еднакво разстояние една от друга, подредени изрядно като топчета за игра от жълт пламък, търкалящи се около единствената вдлъбнатина, бяха останалите: Троянските слънца, Децата на Сатаната, Адската корона.