Джордж Мартин - Смъртта на светлината

Руарк изсумтя, после поясни на Дърк:

— Сарказъм. Кимдиси и кавалари, виждате ли, не се понасяме много, нали? Тъй че Гуен ви казва, че съм пълен с предразсъдъци и не бива да ми се вярва.

— Да, Аркин — намеси се тя. — Дърк, той не познава Висок Кавалаан, не разбира културата им. Като всички кимдиси, ще ти каже само най-лошото, но всичко е по-сложно, отколкото би признал. Тъй че помни това, когато този сладкодумен негодник започне да те обработва. Би трябвало да е лесно. Едно време винаги ми казваше, че всеки въпрос има трийсет страни.

Дърк се засмя.

— Точно така. И е вярно. Макар че през последните няколко години започнах да си мисля, че трийсет е малко занижено. Все още не разбирам за какво е всичко това обаче. Да вземем колата… тя с работата ви ли върви? Или трябва да летите на нещо такова просто защото работите за Съюз Айрънджейд?

— Аа — каза високо Руарк. — Човек не работи за Съюз Айрънджейд, Дърк. Не, или си от тях, или не си — само две възможности. Не си от Айрънджейд — не работиш за Айрънджейд!

— Да — отсече Гуен, ядосана отново. — И да, от Айрънджейд съм. Ще ми се да го запомниш, Аркин. Понякога започваш да ме дразниш.

— Гуен, Гуен — почна Руарк смутено. — Ти си приятел, близка душа, много. Надвивали сме големи проблеми с теб. Никога не бих те обидил, не си го и помислям. Не си кавалар обаче, изобщо. Първо, ти си твърде много жена, истинска жена, не просто ейн-кети, нито бетейн.

— Не съм ли? Не съм? Нося връзката от нефрит и сребро обаче. — Хвърли поглед към Дърк и продължи тихо: — За Джаан. Това всъщност е неговата кола и точно затова аз я карам, за да отговоря на първия ти въпрос. За Джаан.

Мълчание. Само вятърът около тях шумеше, докато пропадаха нагоре в чернилката, подмяташе дългата права коса на Гуен и кичурите на Дърк. Режеше като нож през тънкото му бракийско облекло. За миг се зачуди защо въздушната кола няма мехурест покрив, а само тънко предно стъкло, от което нямаше почти никаква полза.

После скръсти ръце пред гърдите си, присви се в седалката и попита тихо:

— Джаан?

Въпрос. Знаеше, че отговорът ще дойде, и се боеше от него, просто от начина, по който Гуен беше произнесла името, с някакво странно предизвикателство.

— Той не знае — каза Руарк.

Гуен въздъхна и Дърк усети, че е напрегната.

— Съжалявам, Дърк. Мислех, че знаеш. Толкова време мина. Мислех, ами, че някой от хората, които и двамата познавахме на Авалон, че някой от тях със сигурност трябва да ти е казал.

— Не се виждам с никого — отвърна Дърк предпазливо. — От онези, които познавахме, заедно. Знаеш. Пътувам много. Браке, Прометей, Светът на Джеймисън.

— Гласът му прозвуча кухо и унило в собствените му уши. Замълча и преглътна. — Кой е Джаан?

— Джаантъни Рив Волф висш-Вайкъри Айрънджейд — каза Руарк.

— Джаан е моят… — Тя се поколеба. — Не е лесно да се обясни. Аз съм бетейн на Джаан, кро-бетейн спрямо неговия тейн Гарс. — Погледът ѝ за миг се отклони от контролния пулт на въздушната кола, после се върна. Дърк я гледаше с недоумение.

— Съпруг — каза тя и сви рамене. — Съжалявам, Дърк. Не е съвсем точно, но е най-близкото, за което се сещам в една дума. Джаан е моят съпруг.

Дърк, присвит в седалката си и скръстил ръце, не каза нищо. Беше премръзнал и уязвен, и учуден защо е тук. Спомни си за шепнещия камък и все пак се зачуди. Имала беше някаква причина да му го изпрати, несъмнено, и след време щеше да му я каже. Всъщност едва ли можеше да очаква, че ще е сама, нали? На космодрума дори беше помислил, съвсем за кратко, че може би Руарк… и това не го беше притеснило.

След като мълчанието му се проточи, Гуен го погледна отново и повтори:

— Съжалявам. Наистина. Изобщо не трябваше да идваш.

И той си помисли: „Да, права е“.

Продължиха полета мълчаливо. Бяха казани думи — не думите, които Дърк бе искал, — но думите не бяха променили нищо. Беше тук, на Ворлорн, и Гуен все пак беше до него, макар и внезапно оказала се чужда. И двамата бяха чужди. Седеше присвит в седалката си, сам с мислите си, и студен вятър галеше лицето му.

На Браке по някакъв начин си беше въобразил, че шепнещият камък означава, че го призовава да се върне, че отново го иска. Единственият въпрос, който го тревожеше, беше дали да тръгне, дали може да се върне при нея, дали Дърк т’Лариен все още може да обича и да бъде обичан. Вече знаеше, че изобщо не е било това.

„Прати този спомен и аз ще дойда, и няма да има въпроси“. Това бе обещанието, единственото обещание. Нищо повече.