Джордж Мартин - Смъртта на светлината

Гуен Делвано бе дошла да го посрещне значи, както я беше помолил. Но не беше дошла сама. Двамата с мъжа, когото бе довела със себе си, си говореха тихо и някак напрегнато, когато Дърк излезе от терминала.

Той спря точно пред портала, усмихна се толкова мило, колкото успя да докара, и пусна леката пътна чанта, която носеше.

— Ей — каза тихо. — Чувам, че тук имало Фестивал.

Тя го чу и се обърна, и ето, че се засмя, с онзи смях, който той така добре помнеше.

— Не — отвърна му. — Доста си закъснял.

Дърк се намръщи и поклати глава.

— По дяволите.

После се усмихна отново, а тя дойде при него и се прегърнаха. Мъжът, непознатият, стоеше и наблюдаваше без дори намек за ревност.

Беше кратка прегръдка — Гуен се отдръпна веднага. Но останаха много близо един срещу друг и двамата се оглеждаха да видят какво са направили годините.

Гуен беше по-стара, но почти същата, и промените, които видя Дърк, бяха може би дефекти в паметта му. Широките ѝ зелени очи не бяха точно толкова широки или зелени, както ги помнеше, и беше малко по-висока, отколкото я помнеше, и може би малко понатежала. Но си беше почти същата. Усмихваше се по същия начин и косата ѝ беше същата, фина и тъмна, падаща по раменете ѝ на искрящ водопад, по-черен от външнопланетна нощ. Носеше бял пуловер с висока яка и стегнати с колан панталони от твърд хамелеонов плат, потъмнял сега до нощно черно, широка лента бе стегнала главата ѝ — точно както се обличаше на Авалон. Но сега носеше и гривна, а това беше ново. Или може би по-подходящата дума беше „подлакътник“? Беше тежко изделие, студено сребро, инкрустирано с нефрит, което покриваше половината ѝ ръка под лакътя. Ръкавът на пуловера ѝ беше навит, за да се вижда.

— По-слаб си, Дърк — каза тя.

Той сви рамене и пъхна ръце в джобовете на якето си.

— Да.

Всъщност беше почти мършав, с поотпуснати рамене от многото бездействие. Годините го бяха състарили и в други отношения: косата му сега беше повече сива, отколкото кафява, докато някога беше обратното, и я носеше почти толкова дълга като Гуен, макар че неговата не беше сресана, а бъркотия от кичури и къдрици.

— Доста време мина — каза тя.

— Седем години, стандартни — отвърна той и кимна. — Не мислех, че…

Другият мъж, чакащият отстрани непознат, се покашля все едно да им напомни, че не са сами. Дърк му хвърли поглед, а Гуен се обърна. Мъжът се приближи и се поклони вежливо. Нисък, набит и много рус — косата му изглеждаше почти бяла. Носеше яркоцветен копринен костюм, целия в зелено и жълто, и малка черна плетена шапчица.

— Аркин Руарк — представи се той.

— Дърк т’Лариен.

— Аркин работи с мен по проекта — каза Гуен.

— Проект?

Тя примигна.

— Дори не знаеш защо съм тук?

Не знаеше. Шепнещият камък бе изпратен от Ворлорн, тъй че той не знаеше много за нея, освен къде да я намери.

— Ти си еколог — каза той. — На Авалон…

— Да. В Института. Отдавна. Завърших, взех си препоръките и оттогава бях на Висок Кавалаан. Докато не ме изпратиха тук.

— Гуен е с Айрънджейд — каза Руарк с малко напрегната усмивка. — Аз представлявам Академия Имприл. Кимдис. Знаете ли я?

Дърк кимна. Значи Руарк беше кимдис, външнопланетянин, от един от университетите им.

— Имприл и Айрънджейд с една и съща цел, представяте ли си? Изследване на екологичното взаимодействие на Ворлорн. Така и не е било направено както трябва през Фестивала, понеже външните планети не ги бива много в екологията, нито една. Забравена см-наука, както казват емерелите. Но това е проектът. Двамата с Гуен се познавахме отпреди, тъй че си помислихме, ами, тук сме по една и съща причина, тъй че е разумно да работим заедно и да научим каквото можем да научим.

— Да — каза Дърк. Точно в този момент проектът не го интересуваше особено. Искаше да поговори с Гуен. Погледна я. — Ще ми разкажеш за всичко това по-късно. Когато поговорим. Предполагам, че искаш да поговорим?

Тя го изгледа странно.

— Да, разбира се. Наистина има много неща, за които трябва да поговорим.

Дърк вдигна чантата си.

— Сега накъде? Предполагам, че една баня и малко храна ще ми дойдат добре.

Гуен и Руарк се спогледаха.

— С Аркин тъкмо говорехме за това. Той може да те вземе. В една сграда сме. Само през няколко етажа.

Руарк кимна.

— С радост, разбира се. Удоволствие е да го направиш за приятели, а и двамата сме приятели на Гуен, нали?

— Хм… Мислех си, че ще остана с теб, Гуен — каза Дърк.

Тя сякаш не можеше да го погледне. Извърна очи към Руарк, после надолу, после към черното нощно небе, докато най-сетне погледът ѝ срещна неговия.