Джордж Мартин - Смъртта на светлината

Вдигна ръка и забърса кичур сиво-кафява коса от очите си. И изведнъж, съвсем неволно, си спомни как Гуен забърсваше косата му настрани, когато решеше да го целуне.

И изведнъж се почувства уморен и много объркан. Грижливо подхранваният му цинизъм потрепери и тежест падна от раменете му, призрачно бреме, бремето на личността, която бе някога и вече не беше. Наистина се бе променил през годините и бе нарекъл тази промяна „помъдряване“, но сега цялата тази мъдрост изведнъж сякаш му загорча. Блуждаещите му мисли се върнаха към всички обещания, които бе нарушил, към мечтите, които бе отложил и след това подвел, към компрометираните идеали, към блестящото бъдеще, изгубено заради скука и поквара.

Защо го бе накарала да си спомни? Твърде много време беше изтекло, твърде много неща му се бяха случили… навярно и на двамата. Освен това той изобщо не ѝ беше подарил шепнещия камък с идеята да го използва. Беше глупав жест, възрастното позиране на един млад романтик. Никой разумен възрастен не би настоявал да се спази такъв нелеп оброк. Не можеше да замине, разбира се. Почти не беше имал време да види Браке все още, имаше си своя живот, имаше да свърши важни неща. През цялото това време.

Не беше възможно Гуен да е мислила, че няма да отпътува към външните светове.

Примирено взе скъпоценния камък и юмрукът му се стегна здраво около него. Щеше да го метне през прозореца, реши, вън в тъмните води на канала, вън и далече, с всичко, което означаваше той. Но щом се озова в юмрука му, камъкът се превърна в леден ад, а спомените в него бяха ножове.

… защото тя се нуждае от теб, прошепна камъкът. Защото ти обеща.

Ръката му не помръдна. Юмрукът му си остана стиснат. Студът, пронизващ дланта му, премина от болка в изтръпналост.

Онзи другият Дърк, по-младият, Дърк на Гуен. Беше обещал. Но тя също, помнеше го. Толкова отдавна, на Авалон. Старият еспир, сбръчкан емерел с много нищожен Талант и червено-златна коса, беше изсякъл два камъка. Беше прочел Дърк т’Лариен, почувствал беше цялата любов, която Дърк бе изпитвал към своята Джени, и след това бе вложил в блестящото камъче толкова от нея, колкото му позволяваха оскъдните му псионични сили. По-късно бе направил същото за Гуен. След това си бяха разменили камъчетата.

Идеята беше негова. Може би невинаги ще е така, беше ѝ цитирал стих от древна поема. Тъй че бяха обещали, и двамата: „Прати този спомен и аз ще дойда. Все едно къде съм или кога, или какво е станало помежду ни. Ще дойда и няма да има въпроси“.

Неспазено обещание. Шест месеца след като тя го напусна, Дърк ѝ изпрати камъка. Тя не дойде. След това как изобщо да очаква тя да поиска той да изпълни обещанието си? Но ето, че сега го бе направила.

Наистина ли очакваше от него да отиде?

И знаеше, знаеше го с тъга, че мъжът, който бе тогава, онзи мъж щеше да отиде при нея въпреки всичко, все едно колко можеше да я мрази… или да я обича. Но онзи глупак отдавна беше погребан. Времето и Гуен го бяха убили.

И все пак заслуша искрящия камък. Изпита старите си чувства и новата си умора. А накрая вдигна глава и помисли: „Е, може би все пак не е твърде късно“.

Има много начини да се движиш между звездите. Някои от тях са по-бързи от светлината, а други не са, и всички са бавни. Отнема повечето от един човешки живот да се пренесеш с кораб от единия край на човекопространството до другия, а човекопространството — разпръснатите светове на човечеството и огромната празнота помежду им — е най-нищожната част от галактиката. Но Браке беше близо до Булото и външните светове отвъд него и имаше някакъв търговски трафик насам-натам, тъй че Дърк можа да намери кораб.

Казваше се „Трепетът на забравените врагове“ и отиваше от Браке до Тара, а после през Булото до Волфхайм и след това до Кимдис, и накрая до Ворлорн, и пътуването, макар и с пбс двигател, отнемаше повече от три стандартни месеца. След Ворлорн, знаеше Дърк, „Трепет“ щеше да продължи до Висок Кавалаан, см-Емерел и Сетните звезди, преди да обърне и да поеме обратно по тягостния си маршрут.

Космодрумът бе построен да поема двайсет кораба дневно; сега поемаше може би един месечно. По-голямата част от него беше затворена, тъмна и запусната. „Трепет“ кацна в средата на малък участък, който все още функционираше, извисен над купчината частни звездолети наблизо и частично разглобен тобериански търговски съд.

Сектор от просторния терминал, автоматизиран, но безжизнен, беше все още ярко огрян, но Дърк бързо мина през него и излезе в нощта — пуста външнопланетна нощ, която плачеше от липсата на звезди. Там бяха и го чакаха, точно зад главния портал, общо взето както беше очаквал. Капитанът на „Трепет“ бе изпратил лазерен сигнал напред веднага щом корабът излезе от свръхсветлинния тласък в нормалното пространство.