Лоис Бюджолд - Криожега

— А какво ще правите вие сега, милорд ревизор? — попита Ворлинкин.

Майлс потърка брадичката си и смръщи замислено чело.

— Онова, което прави всеки командир, когато врагът има числено превъзходство. Ще търся съюзници.

Разпитът на затворниците, с които така неочаквано се бяха сдобили, беше преминал гладко, точно според очакванията на Майлс, помисли си той, докато гледаше записа в консулството, макар че опитите на Ханс и Оки да оправдаят собствените си действия се промъкваха дори през глуповато безметежната мъгла на фаст-пентата. Точно както бе предположил Лейбер, двете убийства бяха резултат повече на несръчност, отколкото на предумисъл, което обаче с нищо не разкрасяваше словесната картинка как двамата биячи гонят уплашената стара дама из апартамента й, гонитба, приключила на терасата и оттам — на паважа долу. Опитът им да свалят леколета на Джордж Суаби пък би могъл да завърши по-благополучно, ако при аварийното си кацане машината беше случила на твърда земя, вместо на дълбока вода. Тогава биха могли открито да го измъкнат от предпазния пашкул на возилото и да го откарат за замразяване, давайки си вид, че оказват помощ на един иначе смъртно ранен човек. Уви, удавеният му труп бил изваден от езерото твърде късно, на етап, в който дори местната криомедицина не би могла да помогне.

Без значение дали от законова гледна точка действията им се определяха като умишлено или като непредумишлено убийство, пред Майлс все така стоеше неприятният въпрос как да се отърве от двамата си нежелани гости. Да ги пуснат по живо, по здраво вече не беше възможност. Ханс, Оки и самопризнанията им трябваше да бъдат предадени в някое от местните полицейски управления, но такова, където парите на „Нов Египет“ нямаше да бъдат приети с отворени обятия. Не че щеше да се стигне до подкупи, смяташе Майлс. Инкриминирани от самопризнанията си, Оки и Ханс щяха да бъдат жертвани с готовност, а големите клечки в криокомпанията щяха да си купят свободата чрез услугите на скъпо струващи адвокати. А Майлс държеше да окачи на въжето и тях.

Съвестният Роик все пак си издейства разрешение да заведе пленниците до тоалетната — един по един — и да им даде вода. След това, на първо време и по заповед на Майлс, Рейвън ги въведе в състояние на лека медикаментозна дрямка, макар че това далеч не решаваше проблема в дългосрочен план. От гледна точка на Майлс, замразяването все така изглеждаше по-примамливата перспектива. Дяволски сигурно беше, че няма да отведе тези двамата на Бараяр. „Бараяр не страда от недостиг на мутри, по-компетентни при това.“ От друга страна, Четиримата разбойници сигурно вече се гърчеха от тревога заради мистериозно изчезналите си заедно с Лейбер лакеи. М-да, може би времето за малко екшън беше назряло.

Сега, когато записите от разпита им бяха препратени в консулството, Майлс най-после можеше да се заеме с „Бялата хризантема“, където всичко това беше започнало сякаш преди маса време. За щастие, лесно си уреди спешна среща с Рон Уинг. По пътя към западните предградия репетира грижливо ролята си, така че хем да осъществи замисленото, хем да запази прикритието си непокътнато.

Във външния офис на Уинг завариха усмихната секретарка. Не беше единствената, която стана да ги посрещне — от един удобен на вид стол в ъгъла с прозявка се надигна коткоподобно създание. Кафеникавото му тяло беше миниатюрно подобие на лъвско туловище, имаше си истински криле, но лицето му беше с човешки пропорции. А на главата му беше вързано раирано покривалце — Майлс не помнеше как се казва — като на традиционните египетски статуетки. Животното се приближи до смразения от ужас Роик и се отърка в краката му. Побутна го по коляното — сигурно тежеше едно десетина килограма, — вдигна глава да го погледне и отвори уста. За известно разочарование на Майлс оттам не прозвуча загадката на Сфинкса: „Кое е това, което ходи на четири крака сутрин, на два по обед и на три — вечер?“, а най-обикновено „мяу“.

— Стига, Нефертити — смъмри я секретарката, вдигна зверчето и го сложи на бюрото си. Чудатата котка размърда върха на рошавата си опашка; излъчваше негодувание.

Майлс й даде да му подуши ръката, докато секретарката обясняваше:

— Не се бойте, тя е добричка. Не хапе и не драска. Но се скубе — добави с усмивка заради Роик, който още не можеше да дойде на себе си. — Тези сфинксчета са елемент от тазгодишната рекламна кампания на нашите конкуренти и съседи от „Нов Египет“.