Лоис Бюджолд - Криожега

Майлс изгледа Роик с укор.

— Значи ще си имаме сфинкс? — „Защо?“ Или може би: „Защо на мен, Господи?“

Роик се размърда притеснено.

— Просто споменах, че познавам някой, който много ще й се зарадва.

— А. — Дано поне Роик беше получил нещо ценно в замяна. Информация, за предпочитане. Секретарката изглеждаше възстаричка за него, но дали интересът й към бараярската му мъжественост беше романтичен, или майчински нямаше никакво значение, стига да беше добронамерен. И словоохотлив.

Майлс ограничи отмъщението си до една чаша, след което позволи да го отпратят любезно. Като по магия се появиха двама служители, които да помогнат с личните вещи на сфинкса — храна, съдове, играчки, касинки и тоалетни принадлежности. Роик лично замъкна кутията с животното до подемния ван на консулството и се погрижи багажът му да бъде прибран в задното отделение. На излизане през червената храмова порта сфинксът се разврещя възмутено и гръмогласно:

— Въннн! Въннн!

— Накъде да карам, милорд? Ще спираме ли още някъде?

— Не… май. Гениалният ми план да оправим тая каша и да отпрашим към къщи току-що се провали. Ще ти разкажа всичко по пътя. Карай към града.

— Да, милорд.

Джин се измъкна на пръсти от изолатора. Майка му и Мина спяха — сестра му свита като коте в долния край на леглото. Майка му изглеждаше уморена и много бледа, и малко страшничка, вярно, но милиони пъти по-добре от онази жена, която Майлс-сан и Рейвън-сенсей не бяха успели да съживят. Радостта му да я види жива го беше заляла като гигантска вълна, но сега, когато първият прилив на облекчение се беше отлял, той се чувстваше объркан. Сега големите бяха поели контрола и всичко отново изглеждаше несигурно. Къде щяха да живеят? Какво щеше да стане с неговите животинки? Трябваше ли пак да ходи на училище? И кога? Сигурно щеше да трябва да повтаря и децата в класа щяха да са с една година по-малки от него.

Нима отново щяха да му отнемат всичко?

Айко, дежурна в залата за реанимация, му кимна приятелски от стола си. Откъм коридора се чуха гласове и Джин излезе да види кой е.

Беше Ворлинкин-сан — изглеждаше доста стреснат и като че ли спореше за нещо с Рейвън-сенсей и още двама, които Джин виждаше за пръв път. И като ги видя, зяпна.

Мъжът беше почти двойник на Майлс-сан — същият ръст, същото лице, но два пъти по-широк и без сиво в косата. Облечен беше със страхотен черен костюм върху разни други черни неща и всичко това незнайно как вталяваше възширочката му талия. Жената беше по-висока дори от майката на Джин, с много руса коса, прибрана на готин кок, а очите й бяха почти толкова сини, колкото на консул Ворлинкин. Нейният костюм беше в гълъбовосиво, с копринена бяла блузка отдолу, а на шията и ушите й проблясваше злато. Дрехите й му напомниха за ризата на Майлс-сан — семпли, но едновременно с това адски… хипер, супер, а бе адски готини! А когато жената сведе към него усмивката си, Джин се сгорещи целият.

— Джин — каза консул Ворлинкин, — тъкмо идвах при теб. А после реших да прескоча за малко до консулството, но… — Той се втренчи отново в странния не-Майлс.

— Мама и Мина спят — каза Джин.

— А, добре — каза Рейвън-сенсей. — Ще ида да ги видя, после ще разменя две думи с Айко и се връщам. — И влезе в залата за реанимация.

Очите на русата дама стрелкаха весело Джин като слънчеви лъчи по лятно езеро.

— А този кой е, консуле?

Ворлинкин, изглежда, се овладя, макар че защо появата на тези двамата го беше сащисала толкова, Джин нямаше представа, освен може би заради изненадващата прилика на дребния мъж с Майлс-сан.

— Това е Джин Сато. Син на жената, която лорд-ревизорът и доктор Дърона съживиха тук. Лорд Воркосиган се запознал с него, когато… всъщност по-добре той сам да ви разкаже, като се върне. Джин, това е лорд Марк Воркосиган и неговата партньорка госпожица Карийн Куделка. От Бараяр.

Госпожица Куделка протегна на Джин изящната си ръка все едно беше голям, а не хлапак някакъв. След кратко колебание мъжът последва примера й. Джин се чудеше дали „партньорка“ означава „гадже“, или „колежка“. Хубавата жена приличаше на корпоративен мениджър от най-високо ниво, а скъпата чанта, която носеше през рамо, беше толкова голяма, че едва ли побираше единствено козметиката й.

— Вие да не сте брат на Майлс-сан? — попита Джин. „Като Тецу и Кен?“ Даде си сметка, че очите му са на едно ниво с тези на новодошлия, точно както и с очите на Майлс-сан, но заради допълнителното си тегло лорд Марк незнайно защо изглеждаше по-висок. А и погледът му не излъчваше онази неуморна усмивка, която вечно дебнеше в очите на Майлс-сан.