Уилям Гибсън - Невромантик

— Не — каза той, и след това нямаше значение какво знае той, усещайки соления вкус на устните й там, където бяха засъхнали сълзите. В нея имаше някаква сила, нещо, което той помнеше от Нощния град, и сега го държеше, и беше държан от него, държан за известно време надалеч от времето и смъртта, от неумолимата Улица, която преследваше всекиго. Това беше място, което той познаваше; не всеки можеше да го заведе там, и той почти беше успял някак си да го забрави. Нещо, което беше откривал и губил толкова много пъти. То принадлежеше, той знаеше — спомни си го — когато тя го придърпа надолу, на месото, на плътта, която жокеите презираха. Беше огромно, извън всяко познание, море от информация, кодирано в спирали и феромони, безкрайна сложност, която единствено тялото, по могъщия си сляп начин можеше да разчете.

Ципът заяде и блокира, когато той сваляше френскя комбинезон — найлоновите зъбчета-намотки бяха облепени със сол. Той го скъса, някаква дребничка метална част отскочи към стената, когато разядената от солта тъкан поддаде, и след това той беше в нея, излъчвайки прастарото съобщение. Тук, дори тук, на място, чиято истинска същност той знаеше, само кодиран модел от паметта на някакъв непознат, импулсът запазваше силата си.

Тя потрепери до него, когато пръчката се запали с подскачащ пламък, и сплетените им сенки се очертаха върху стената на бункера.

По-късно, докато лежаха заедно, дланта му между бедрата й, той си я припомни на брега, с плисканите около глезените парчета стиропор, и си припомни какво беше казала.

— Той ти каза, че идвам.

Но тя само се претърколи към него, с гръб към гърдите му, постави ръка върху неговата и промърмори нещо насън.

Музиката го събуди, и отначало му се стори, че това е биенето на собственото му сърце. Той седна до нея, наметна якето на раменете си, за да се предпази от студа преди изгрева. От входа се процеждаше сива светлина, огънят отдавна беше изгаснал.

В полезрението му пълзяха призрачни йероглифи. Прозрачни редове от символи се подреждаха върху неутралния фон на стената на бункера. Той хвърли поглед към ръцете си и видя как бледи неонови молекули пълзят под кожата, направлявани от неизвестна програма. Вдигна дясната си ръка и я придвижи пробно. След нея оставаше избледняваща следа от стробирани послеобрази.

Косъмчетата по ръцете и врата му се изправиха. Той се сви с оголени зъби и усети музиката. Ритъмът отслабваше, завръщаше се, отслабваше…

— Нещо не наред? — Тя седна и бръсна косата от очите си. — Мили…

— Чувствувам се… като наркотик… Виждаш ли това тук?

Тя поклати глава и протегна ръце към неговите.

— Линда, кой ти каза? Кой ти каза, че ще дойда? Кой?

— На брега — каза тя, и нещо я накара да погледне настрани. — Едно момче. Виждам го на брега. Тринайсетинагодишен. Живее тук.

— И какво е казал?

— Каза, че ще дойдеш. Че няма да ме мразиш. Каза, че ще бъдем тук екстра, и ми показа басейна с дъждовната вода. Прилича на мексиканец.

— Бразилец е — каза Кейс, докато нова вълна символи протичаше по стената. — Мисля, че е от Рио. — Той се изправи на крака и занахлузва джинсите си.

— Кейс, — гласът й трепереше, — Кейс, къде отиваш?

— Смятам да намеря това момче — отвърна той, докато музиката отново се надигаше, все още само ритъм, постоянен и познат, въпреки че не можеше да го напасне в паметта си.

— Недей, Кейс.

— Мисля, че видях нещо, като идвах насам. Град надолу по брега. Вчера обаче го нямаше. Забелязвала ли си го някога? — Той вдигна ципа си, почопли кошмарния възел на връзките на обувките си и накрая ги захвърли в ъгъла.

Тя кимна с наведени очи.

— Да. Виждам го понякога.

— Била ли си там, Линда? — Той нахлузи якето си.

— Не. Но съм опитвала да ида. Когато дойдох отначало, ми беше скучно. Така или иначе, реших, че е град, и може би мога да намеря малко дрога. — Тя направи гримаса. — Даже не ми се гадеше, просто я исках. Взех тогава храна в съда, смесих я с много вода, понеже нямам друг съд за вода. И вървях цял ден, и го виждах понякога града, и не изглеждаше много далече. Но изобщо не се приближи. А след това се приближи, и видях какво представлява. От време на време през този ден той изглеждаше като бастисан, или може би запустял, а от време на време ми се струваше, че виждам как проблясва светлината на кола, или нещо… — Гласът й пресекна.

— Това тук е, — тя посочи огнището, тъмните стени, очертания от зората вход, — където живеем. То става по-малко, Кейс, колкото повече се доближаваш.