Уилям Гибсън - Невромантик

Той се включи.

Нищо. Сива пустота.

Мрежата я нямаше. Линиите липсваха. Киберпространството го нямаше.

И някъде на крайчеца на съзнанието му мержелееше тичащо, летящо усещане за нещо, бързащо срещу него, през левги от черни огледала.

Той се опита да извика.

Като че ли там имаше град, зад извивката на брега, но беше много далече.

Той клекна на влажния пясък, сви се с ръце, обвити здраво около коленете, и потрепери.

Стоя така като че ли много дълго време, дори след като треперенето престана. Градът, ако това беше град, беше нисък и сив. От време на време той изчезваше зад валмата мъгла, люлеещи се над плискащия прибой. По едно време Кейс реши, че там изобщо нямаше град, само някакво самотно здание, може би руина; нямаше как да прецени на какво разстояние е. Пясъкът имаше оттенъка на потъмняло, но все още не напълно черно сребро. Брегът беше от пясък, беше много дълъг, пясъкът беше влажен, седалището на джинсите му беше мокро от пясъка… Той се надигна и се заклати, напявайки някаква песен без думи и мелодия.

Небето беше в различен оттенък на среброто. Чиба. Като небето над Чиба. Токийският залив? Той завъртя глава и заоглежда морето, копнеейки за холографския знак на Фуджи Електрик, за бръмченето на хеликоптер, за каквото и да било.

Зад него изкрещя чайка. Той потрепери.

Вятърът се засилваше. В бузите му се впиваха песъчинки. Той заби глава между коленете си и заплака. Звукът от хълцането му беше също така далечен и чужд, както викът на чайката. Гореща урина измокри джинсите му, покапа по пясъка и бързо изстина под духащия откъм водата вятър. Когато сълзите му свършиха, гърлото го болеше.

— Ледомлък, — промърмори той на коленете си, — Ледомлък…

Вече се стъмваше, и когато той се размърда, студът го накара да се изправи.

Коленете и лактите го боляха. Носът му течеше; той го избърса в ревера на якето, след това прерови празните си джобове един след друг.

— Исусе. — Раменете му бяха прегърбени и той пъхна длани под мишниците, за да сгрее пръстите си. — Исусе. — Зъбите му започнаха да тракат.

Вълните бяха греблосали брега на вълнички, по-сложни отколкото правеха и най-добрите градинари в Токио. Вече беше направил десетина стъпки към невидимия вече град, когато се обърна и погледна назад през насъбиращия се мрак. Стъпките продължаваха до точката на пристигането му. По потъмнелия пясък нямаше други следи.

Когато забеляза светлината, беше извървял по негова преценка поне километър. Разговаряше с Рац, и именно Рац забеляза пръв оранжевочервеникавия блясък отдясно, на известно разстояние от прибоя. Кейс знаеше, че Рац не е тук, че е просто плод на въображението му, а не на капана, в който беше хванат, но това нямаше никакво значение. Беше повикал образа му за да се успокои малко, но се оказа, че Рац има свое собствено мнение за Кейс и неговото дередже.

— Наистина ме шашваш, артистче. Колко път си готов да биеш, за да се докопаш до собственото си унищожение. Какво пилеене на усилия! В Нощния град то ти беше в шепата, на една ръка разстояние! Скоростта, която да подяде съществуванието ти, пиенето за да прокара всичко гладко, Линда за по-сладко прощаване, и улицата, за да замахне със секирата. Колко далече стигна, за да го направиш сега, и какъв гротесков реквизит… Сцени, окачени из космоса, херметично затворени замъци, най-редки глупости от Европа, мъртъвци, запечатани в малки кутийки, магия чак от Китай… — Рац се разсмя, влачейки се до него, и розовият му манипулатор весело се разлюля. Въпреки тъмнината Кейс различаваше бароковата стомана, покриваща почернелите зъби на бармана. — Но така ще да е сигурно както го правят артистите, нали? Ти имаше нужда този свят да бъде построен специално за теб, този бряг, това място. За да умреш.

Кейс спря, олюля се и се обърна към звука на прибоя и игличките на носените от вятъра песъчинки.

— Аха. По дяволите. Мисля… — Той тръгна към звука.

— Артисте, — чу се зад него гласът на Рац. — Светлината. Ти видя светлина. Там. Оттук.

Той пак спря, препана се и падна на колене на милиметри от ледената вода.

— Рац? Светлина? Рац?

Но мракът вече беше пълен, и единственият звук беше този на прибоя. Той се надигна с усилие на крака и се опита да се върне по следите си.

Времето минаваше. Той вървеше.

И след това блясъкът се появи, заявявайки присъствието си все повече с всяка негова крачка. Правоъгълник. Врата.

— Огън там, вътре — каза той. Думите му бяха отнесени от вятъра.