Уилям Гибсън - Невромантик

Късен следобяд, слънцето оставяше такова впечатление. Височината му. Кейс изрита настрани влажните си обувки от евтина синтетика и беше изненадан от това колко топъл е пясъкът. На дневната светлина брегът беше сребристосив. Небето беше безоблачно синьо. Той заобиколи ъгъла на бункера и тръгна към прибоя, хвърляйки пътем якето си на пясъка.

— Чии ли спомени използваш за това — каза той, като стигна до водата. Измъкна се от джинсите и ги ритна в малките вълнички, последваха ги фланелката и бельото.

— К’во правиш, Кейс?

Той се обърна и я видя на десет метра надолу по брига. Около глезените й плаваха парчета бял стиропор.

— Попиках се през нощта.

— Добре, ама ще са лоши за носене после. Водата е солена, ще ти направят язви. Ще ти покажа един басейн отзад в скалите. — Тя махна с ръка някъде зад нея. — Прясна. — Избледнелият френски комбинезон беше засукан до колената; кожата отдолу беше гладка и кафява. Бризът разроши косата й.

— Виж какво, — започна той, събирайки дрехите си и тръгвайки към нея, — имам един въпрос към теб. Няма да те питам какво ти правиш тук. Какво точно обаче мислиш, че аз правя тук? — Той спря и мокрият черен крачол на джинсите го плесна по голото бедро.

— Ти дойде миналата нощ — каза тя. И му се усмихна.

— И това ти е достатъчно? Че просто съм дошъл?

— Той каза, че ще дойдеш — сбръчка тя нос и сви рамене. — Той ги разбира тези работи, така мисля. — Тя вдигна левия си крак и остърга солта от другия глезен тромаво, като малко дете. След това му се усмихна изпробващо.

— Сега ти ще ми отговориш ли също на един въпрос?

Той кимна.

— Как така си боядисан целият в това кафяво, освен едното стъпало?

— И това ли е последното нещо, което си спомняш? — Той я гледаше как изстъргва остатъците от лиофилизирана яхния от правоъгълния стоманен капак от кутия, който беше единствената им чиния.

Тя кимна. Очите й бяха огромни в светлината на огъня.

— Съжалявам, Кейс, кълна се в Бога. Просто цялата тази мръсотия, придполагам, и всичко това… — Тя се приведе, обви с ръце колената си, и лицето й се изкриви за няколко секунди от болката на спомена. — Просто ми трябваха пари. Да се прибера, мисля, или… по дяволите, няма да ми се разсърдиш.

— Няма ли някъде цигари?

— По дяволите, Кейс, питаш ме вече за десети път! Какво ти става? — Тя лапна кичурче коса и го задъвка.

— Но храната беше тук? Вече беше тук?

— Казах ти, човече, проклетото море я изхвърли на брега.

— Да, разбира се. Сигурно. Още малко и ще повярвам.

Тя отново започна да плаче със сухо хълцане. Накрая успя да каже:

— Добре, върви по дяволите, Кейс. Така добре си бях самичка.

Той се надигна, взе якето си и се измъкна през входа, като одраска китката си на грубия бетон. Нямаше луна, нито вятър, в мрака се чуваше единствено шумът на морето. Джинсите му бяха стегнати и влажни.

— Добре — каза той на нощта. — Купувам. Мисля, че купувам. Но няма да е зле утре морето да изхвърли и малко цигари. — Собственият му смях го стресна. — И, ако се захванеш, каса бира също не би навредила.

Той се обърна и влезе отново в бункера. Тя ровеше из въглените с пръчка от сребристо дърво.

— Коя беше онази, Кейс, в ковчега ти в Евтиния хотел? Лъскавата самурайка, със стоманените остриета и черните джинси. Изкара ми акъла, чак после се сетих, че може би е новото ти момиче, само дето имаше вид на повече пари, отколкото имаш… — Тя хвърли поглед обратно към него. — Наистина съжалявам, че ти откраднах RAM-а.

— Няма значение — отвърна той. — Голяма работа. И ти просто я занесе при този образ и го накара да ти го пусне?

— Тони — каза тя. — Виждахме се с него понякога. Той имаше навик ние да… както и да е, да. Спомням си как той го пусна на монитора, цялата тази невероятна графика, и си спомням как се учудих откъде си…

— Там нямаше никаква графика — прекъсна я той.

— Естествено, че имаше. Само дето не мога да разбера откъде си намерил всичките тези изображения от когато бях малка, Кейс. Как изглеждаше баща ми, преди да ни остави. Веднъж ми подари една патица от боядисано дърво, и ти имаше кадри от тогава.

— Тони видя ли ги?

— Не помня. В следващия момент бях на брега, много рано, беше изгрев, и всичките тези птици крещяха толкова самотно. Изплаших се, защото нямах със себе си доза, нищичко, и знаех, че ще се разболея… И ходих, и ходих, докато не се стъмни, и намерих това място, и на следващия ден морето изхвърли храната, цялата оплетена в разни зелени морски работи като листа втвърдено желе. — Тя пъхна пръчката във въглените и я остави там. — Не можах да се разболея — добави тя, когато въглените пробляснаха. — Повече ми липсваха цигарите. Ти, Кейс? Още ли се кичиш със жици? — Светлината на огъня танцуваше под скулите й, напомняйки блясъците на Замъка на Магьосника и на Танковата война.