Агоп Мелконян - За спасяването на света

Същата нощ Росен излезе, без да ù се обади. Тя го чу, щом затвори вратата, легна върху китеника в леглото на майка си и потърси с мисъл Враната. Откъсна се от тялото си, духът ù полетя на крилете на птицата в мрака на мразовитата нощ. Скришом последва младежа, който стигна до реката и се спря на брега. Майка му негласно го беше повикала и не се наложи да я чака дълго. Свилна дойде откъм селото, загърната в кожух от лисици, скрила златните си коси под синя кърпа. Приближи сина си полека – сякаш в първия момент не го позна. Усетила чуждо заклинание, разтвори палтото му и заразглежда новата му риза. Елица я бе ушила от платовете, скрити в тайната стая сред купищата богатства. А подир това дни наред везеше шевиците ù, като си повтаряше мислено заклинания, неясно кога, как и от кого научени, състоящи се от чувства и образи наместо от думи и заради туй още по-силни. Майката на Росен откри особеното везмо – черни и тъмносини разкривени шевици.

– Дар ми е от нея.

– Виждам, че е по-умела, отколкото ми се струваше – поклати глава Свилна. – Втъкала е в нишките магията си – от горските духове да те защитава, от таласъмите, караконджулите и вълколаците. Дорде я носиш, няма да посмеят да те закачат. Хитра е тази Кръстина, от всички в гората те пази да ти не сторят нещо. Само от нея нищо не може да те опази. Не трябваше да ходиш при тази чума, синко. Тя ще те погуби.

– Не вярвам. С нея ще живея, дорде тя сама не ме пропъди. Дори за ръка не дава да я хвана, ала инак се погаждаме. На мен и туй ми стига – да я гледам как се усмихва. Помагам ù да върти къщата, тя има нужда от мен.

– Цял живот ли тъй ще ù слугуваш?

– Каквото правя за нея, не ми тежи. Тя е моето слънчице…

– Не е тя слънце, ами облак мрачен, буреносен.

– Като мене е, ние сме различни от хората.

– Не. Ти си много повече човек от нея, а тя… Баща ù…

– Кой е баща ù? – прошепна Росен, но като че отговорът не го вълнуваше.

– С много имена го наричат, а истинското не трябва и да се споменава! Дори благочестива жена да е била майка ù, все едно, защото семето е негово. Кръвта ù е лоша – скоро тя ще се покаже каквато е… Едно чедо си ми, не ме оставяй! Върни се с мен в стана и всичко ще се нареди. Хората ще ти се зарадват, дори и татко ти…

– Носи му много здраве! – засмя се младежът. – Ти върви. Любя я и няма да я оставя!

– Само да се стопи снегът, синко, дигаме стана и тръгваме, че дълго се заседяхме тъдява – рече Свилна. – Оставяме те и си хващаме пътя, никой не ще те чака…

– Тъй да бъде!

Жената кимна, а в очите ù проблеснаха бисерни капки. Извади от пазвата си муска – парче дърво на връвчица, и го върза на шията на Росен. Притисна го към себе си – силно и продължително. Много беше живяла, познаваше и хората, и изчадията от най-тъмните дебри на гората – усещаше, че вижда сина си за последен път.

– Дано заклинанието ми те опази!

Враната отлетя от близкия клон с крясък, младежът се стресна и проследи полета ù. Елица не знаеше дали се е досетил, че тя го следи, но твърде късно бе за него да ù избяга. Майка му беше веща жена, може и самодива да беше, но девойката не вярваше в магиите ù. В планината имаше друга сила, пред чиято мощ всички останали се прекланяха.

Елица не изпитваше нужда да лети, не искаше да вижда горските обитатели, изпълзели от леговищата си, та да вилнеят по време на Мръсните дни, ала една нощ Враната сама я повика. Птицата седеше на перваза пред прозореца ù, гледаше я, без да потрепне, и настояваше нещо да ù покаже. Отлетяха над тъмнеещата гора и се насочиха право към дома, дето девойката беше живяла толкова време в селото. Сърцето на Елица затуптя по-силно. Що се бе случило на Деян? Какво ли нещастие го беше постигнало в туй проклето време? Трябва да се беше венчал вече за изгората си… Дали бяха честити? Опасението тъкмо се беше загнездило в душата ù, когато Враната запърха пред прозореца му и Елица съзря младоженците в постелята си – той в единия край обърнат с гръб, а на другия Миланка – красива, румена, с разпуснати коси и усмихваща се в съня си.

Видението трая само миг, Враната се сниши и отлетя към вратата. Там стоеше високо и тъмно същество – със синкавобледа кожа и блестящи воднисти очи. За първи път от седем лета Елица видя майка си. Сама отнела живота си, подир смъртта си Дафина се беше превърнала в бродница, обикаляше в най-тъмните нощи и търсеше отплата за нещастието си. Значи нея бяха виждали хората край гората, тя беше плашила преминаващите пътници и беше морила заблудения добитък. А може би не само животните, а и злочестите деца и жени, които се изгубиха без следа през изминалите вледеняващи зими.