Агоп Мелконян - За спасяването на света

– Той, попът, разправя, че на дявола очите били зелени – случваше се да каже някоя жена дълбокомислено.

– Тъй, тъй… – клатеше глава попадията. – Той и на мен е казвал, ама отде може да знае, да не би пък да е виждал дявола! Мъж ми е такъв свят човек… Пък ти, Кръстино, какво си ни зяпнала, що си не намериш работа – виж в каква голяма къща живееш, пък си тръгнала да зяпаш по хората!

Девойката покорно оставяше жените да я одумват, и отиваше другаде. Историята на майка ù я караше да се чувства отхвърлена, уязвима и самотна. Далечни ù бяха хората от селото. Не я приемаха, не я разбираха, искаха да я подредят според своите мерки за живота. Не харесваше погледите им, нито нещата, които говореха, нито онези, които правеха. Не беше се примирила с начина, по който я кръстиха, но не можеше да се противопостави.

Реши сама да открие истинското си име. Колкото повече думи научаваше, толкова по-ясен ù ставаше човешкият свят. Вълнуваше я трептенето на името, щом някой го изрича, но и приликата с нещо истинско, живо, сходно с нея. Назова сама себе си Елица. Макар да съзнаваше, че никой друг никога няма да я нарече така.

Подир поредната злополучна среща със Свилна Елица се прибра в стаичката си и окачи новата камбанка на връв до прозореца. Още едно вълшебно гласче се присъедини към останалите. Малката ù спалня бе цяла окичена със звънчета, които висяха от тавана, край вратата и от пирони, забити в дървените греди. Много подаръци беше получила от Росен, с много усмивки му беше заплатила и още толкова напразни надежди беше разпалила в доброто му сърце. Старият Гюро, Деян и съседките я гледаха странно, може би я смятаха за безумна. Ала попадията беше блага жена и ги успокояваше, че не върши грях, нито зло заклинание:

– Не закачайте момата, нека и тя радост да си има. Нали не е поискала дрехи, чеизи или нанизи от пендари. Щом не дава нищо за звънчетата, нека си ги събира!

Девойката открехна прозореца, полегна на миндера и се заслуша в едва доловимия звън, който полека я унасяше далече, далече… През същата нощ сънува, че отново лети над гората. От години Враната не я беше навестявала, но щом се понесе на крилете ù, веднага усети познатото опиянение от свободата и небесния простор. Завърна се в родната къща, скрита сред скалите и пущинака. Разходи се из места, дето човешки крак не бе стъпвал.

Срещна Враната още по времето, когато живееше с майка си в гората. Случи се през зимата, беше по онова време, което после узна, че хората наричат „Мръсни дни“. Земята бе покрита с дебел, пухкав сняг и рано сутринта Елица излезе да донесе вода от реката. Там, край брега, видя тъмната птица, кацнала на един бор – стоеше неподвижна и като че я наблюдаваше. Имаше нещо особено в нея и двете дълго се гледаха. Уж на врана приличаше, ала не беше птица като птица, ами нередно голяма ù се стори, перата ù лъщяха като със сребро поръсени, а очите ù бяха черни и изпъкнали, прилични на мъниста. Момичето почувства, че Враната отвръща на погледите му, сякаш разбира промяната в изражението му и говори на своя таен език без думи. Неизречено беше желанието за свобода и простор, но се разбраха чудесно, като че бяха сестри или две половини на едно цяло.

Птицата плесна с криле, изкряска и полетя, а детето почувства как опората под краката му пропада. Белите ели се завъртяха бясно пред погледа на Елица, тя се издигаше все по-високо и по-високо… дорде се озова над гората, над виещата се река и селото, скътано като орлово гнездо в гънките на планината. Толкова бе странно туй, което виждаше – светът изглеждаше изкривен и безцветен, но нереално грапав. Намираше се далече над земята, а съзираше дреболии, които никога не бе забелязвала. Вятърът брулеше силно крилете на враната и я отклоняваше в полета ù, но момичето не чувстваше ледения порив, нито докосването на запратените снежинки – само духът придружаваше Враната, тялото остана другаде.

Тогава за първи път видя селото – досещала се беше, че майка ù не е единственият човек на земята, но живееше в догадки и съмнения. Спуснаха се ниско над къщите, дворовете бяха като кръпки върху бяла престилка, а постройките се издигаха – същински преспи, ала с ъгловати очертания. Беше рано, нямаше много хора, а малкото бяха увити с дебели шуби и загърнати в шалове. Враната кацна на една ограда и Елица видя няколко деца, които се гонеха и се замеряха със снежни топки. Едно момче привлече погледа ù – високо бе и едро за възрастта си, със светли коси и очи, сини като метличина. Усмихна ù се, макар да не я виждаше, и тя повече не можа да откъсне взор от лицето му, дори не посмя да премигне, додето момчето само не се извърна на другата страна. Така разбра за Деян, от този миг все го търсеше и искаше да улови всяко негово изражение или постъпка.